В средата на 80-те години на миналия век България е разтърсвана от серия терористични атентати, извършвани от клетки на български турци в знак на протест срещу възродителния процес, който се извършва в страната по това време. Бомбите на терористите не подминават и Пловдив. Взривена е чакалнята на Централна гара.

На място загива Добра Паслиева на 50 години от Кърджали. Тя е разкъсана от адския взрив. Дете на 13 години остава без око, а други 42-ма души са ранени.

В чакалнята на гарата има скромна паметна плоча. Самата чакалня е опостушена на 30 август 1984 година. И днес, 33 години по-късно, тя помни и разказва.

Посреща ни с мълчание и сумрак. Мълчаливи хора купуват билети, гледат разписанията, чакат или изпращат свои близки, познати, приятели. Паметната плоча е в ъгъла, разказваща с няколко думи за ужаса от 30 август 1984 година. Тя разказва, но никой не я слуша. И никой не е оставил поне едно цвете за почит пред нея - пред жертвата, пред ранените.

Тя разказва обаче с ясен глас за забравата. Нашата забрава. Не само към Добра и детето без око, за нашата забрава към всички жертви на протурския тероризъм у нас. Гласът ѝ се чува. Той кънти в сумрачната чакалня. И разказва първо за забравата, после споделя за страшния 30 август 1984 година. Когато Добра от Кърджали остана завинаги в Пловдив. И едно детско око, копнеещо да вижда и да се радва на света, гледа застинало от пустата, сумрачна чакалня.