1. Приятелят, който ви е разочаровал

Всички имаме по един такъв.

 
Някои имат повече от един. Това е приятел, с когото сте се смели, плакали сте, работили сте рамо до рамо, но за когото, някъде дълбоко вътре в себе си – там, където е интуицията – сте знаели, че не ви мисли доброто. Този приятел може да е изключително добър човек. Дори може да не иска да ни нарани. Но въпреки това го прави.

Така се случи и с Хелън, приятелка от 15 години. Един следобед Хелън ми дойде на гости. Беше заедно с жена, която не познавах. Тъкмо в този момент синът ми беше в типичен за всяко малко дете изблик на тръшкане за нещо, а аз се радвах на това тръшкане. Като бебе беше изключително болен и почти не умря. Давах всичко, за да видя това нормално детско поведение. Беше с почервеняло лице, пищящ, тропащ с малките си крачета. Жив! Здрав!

Докато го прегръщах, дочух, че приятелката на Хелън я пита на колко години е синът ми. И тогава видях отражението на Хелън в огледалото, докато с обръщане на очи и неодобрително клатене на глава казваше: „На две е.” Беше ужасен момент – равносметка, осъзнаване на възгледите ѝ и на абсолютната ѝ липса на емпатия. В крайна сметка ѝ обърнах внимание за това. Но какво, всъщност, имаше да се приказва? Тя ми се извини многократно. Приех извинението, но знаех, че нещата помежду ни никога няма да са същите. Хелън беше част от обучението ми за това кого може да допусна в най-близкия си кръг. И урокът е научен.

2. Приятелят, когото вие сте разочаровали

Със Сара се запознахме в колежа и незабавно се сприятелихме. Мислех си, че винаги ще се познаваме. След колежа животът ни раздели. Аз се преместих в Ню Йорк и започнах работа. Тя се върна вкъщи, на юг, омъжи се и роди деца, преди аз да имам свои. Годините минаваха и имахме все по-малко общи неща. Отдалечавах се все повече и повече. Спрях да ѝ вдигам телефона.

Бях прекалено млада, за да осъзная, че старите приятели са тези, които ти напомнят какъв си бил някога. Бях прекалено млада, за да знам, че, макар че ще остареем и ще сменим младостта, както змия сменя кожата си, тази наша същност е важна и трябва да държим наблизо хората, които са ни познавали тогава, за да ни припомнят за пътешествието, което сме имали. Все още не знаех, че има много аспекти на приятелството, далеч по-важни от споделянето на кариера, деца, училището, житейския ни път.

Със Сара имахме връзка на много по-дълбоко ниво и фактът, че един ден няма да се клатя на люлеещ стол до нея в някой старчески дом, от време на време ме натъжава. Аз прецаках всичко. Сара, ако четеш това, съжалявам.

3. Онзи, който е бил прекалено близо

Затворете очи за миг. Веднага ще разберете кого имам предвид в този случай и това е добре. Няма нужда да произнасяте името му на глас. Може би вие сте омъжена/ женен. Може би той/ тя е женен/ омъжена. Или и двамата. Но някога сте си представяли паралелен живот – такъв, който никога няма да живеете, и заради който няма да съсипете идеалния си живот – именно с този човек. И това не е неоснователна фантазия. Даже си е малко опасно. Когато срещате погледи, го чувствате и двамата.

Някаква малка част от вас иска да знае какво би било да е с този човек. И се улавяте да си мислите: какво пък толкова би навредил един откраднат следобед? Разбира се, че знаете отговора. Така че пазете дистанция. Приятелството никак не е безопасно, нито пък изглежда възможно. Скъпи читателю, трябва да се разделиш с този човек. Няма как да е покрай теб. Добре. Сега отворете очи. И си дайте сметка колко сте щастливи.  

4. Смъртта, която не сте очаквали

Както е казал някога Буда: „Животът е страдание.” Да обичаш значи да губиш. По естествения път на нещата в някакъв момент ще изгубим родителите си и по естествения път на нещата това трябва да се случи, когато сме възрастни. Само дето не се случва винаги така. Изгубих баща си, когато бях малка – внезапно, в автомобилна катастрофа.

Нямах възможност да се сбогувам с него. Той нямаше шанса да ме види как пораствам от объркано момиче в доста по-малко объркана жена. Почина, тревожейки се за мен. И аз живея с това. И въпреки всичко ненавременната му смърт ми повлия и ме промени по изключително положителен начин. Прекарах живота си, стараейки се да го направя горд.

Такива внезапни загуби преминават през организма като шок и продължават да живеят в нас като белези, като рани, каквито са. Питайте когото и да е, преживял голяма загуба, и той ще ви каже: въздухът днес е точно като в онзи ден; ароматът на хибискусът, на нефтена рафинерия, на поръсени с пудра захар понички връщат всичко отново. И изведнъж сълзи изпълват очите ни, а сърцата ни се разбиват. Живеем в онази, някак красива, човешка чупливост заради такива загуби. Осъзнаването ни е нашият учител. Може би дори ни помага да приемем обикновеното като необикновено стечение на обстоятелствата, каквото всъщност е.

5. Смъртта, с която се е налагало да се срещаш всеки ден

Когато мама почина, вече бях възрастна – също майка. Смъртта ѝ беше бавна, очаквана. Но това не направи нещата по-лесни. Загуби като тази започват много преди човекът да си е отишъл, защото си представяме света без него. Предвкусването на това е като бавно, постоянно прогаряне. Свикваме да скърбим. Държим му ръката, слагаме компреси на раните му, гледаме как лекарството се стича във вените му, всичко това, докато се изправяме лице в лице с тоталната си безпомощност. И тук я има онази красива, човешка чупливост.

6. Терапевтът/ гуруто/ менторът, когото надраствате

Някои отношения си имат зададен срок на годност – или поне би трябвало да е така. В крайна сметка, смисълът на това да имаш терапевт, учител, гуру, ментор е да израснеш – и тази еволюция означава, че връзката в един момент трябва да приключи. В най-добрия случай силната връзка, която чувстваме с някого, помогнал ни до голяма степен, може да се трансформира и да се превърне в нещо друго – нещо по-равностойно – дори приятелство. Но за да се случи това, трябва да сме готови да зарежем динамиката на отношения, които до този момент са били едностранни. Вече са ни помогнали. Някой е сторил това. И сега може би вече е време да видим докъде сме стигнали.

7. Човекът, когото си мислехте, че ще бъдете

Когато бях дете си мислех, че ще стана актриса. Представях си, че ще живея в Ню Йорк в скъпа сграда със съпруга ми и нашите пет или шест деца. Мислех си, че ще водя градски, изключително изискан живот. Парите нямаше да са пречка. Може би щях да имам и частен самолет. (Тук е добре да кажа, че тези фантазии се формираха основно през 80-те.)

Е, пораснах и напуснах града, за да се установя в провинцията. Омъжих се и имам едно дете – единствено, точно като мен. Със съпруга ми работим здраво, за да вържем двата края. Честен живот. Живот, изтъкан от почтеност. Живот, който обичам. Но за да го живея, трябваше да се простя с фантазията си, излязла директно от страниците на списание, за която смятах, че е това, което искам, това, което си мислех, че съм. Излезе, че се „продавах” евтино.

Да обичаме, да живеем истински означава да сме готови да загубим хора, места, неща, мечти, дори версии на самите себе си, които вече не са ни от полза. А на мястото на това, което губим, се появява нещо ново. Може и да не е това, което сме си представяли. Но е красиво и си е наше.