- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителят му рекъл:

- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил:

- Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.

- О... колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара.

Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

Влязъл при стареца.

- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.

- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.

Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:

- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.

- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.

- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...

Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.

- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.

Из „Нека ти разкажа”
Хорхе Букай

Често се стремим да живеем по правилата на обществото и забравяме кои желания са искрено наши и кои са привнесени в съзнанието ни отвън. В такива моменти просто трябва да си спомним, че ние сме уникално парченце от пъзела, наречен "живот" и сме специално създадени, за да паснем само на определено място. Няма как да се харесате на всички и няма как всички да оценят истинските ви качества, важното е да следвате сърцето си и да разпознавате себе си във всяко решение, което вземате.