Преди броени дни актрисата Ванча Дойчева получи повече от оригинален подарък. Издателство „Изток - Запад” я издири да й подари своята нова уникална книга с дървени корици „Целувката”. В нея в интервю, поместено в наш вестник, Дойчева разказва за своя сценична целувка с Апостол Карамитев.
„Подаръкът го приемам като целувка от издателството. В нашия дом книгата винаги е била №1. Баща ми, писателят Любен Дойчев, ни направи заклети читатели. Той има десетки издадени книги, сред тях са няколко изследвания за живота на Васил Левски. До ден днешен не си лягам без книга”, сподели именитата актриса.
Любимката на няколко поколения театрални зрители е получила през своята театрална кариера всички възможни награди и звания, изиграла е мечтаните от нея роли, а доскоро можеше да я видим в поредна пиеса на сцената на националния ни театър „Иван Вазов”.
Ванча рядко дава интервюта, защото й е омръзнало от пошли въпроси и съчинени истории с нейно участие. С уговорката, че разговорът ни ще премине без въпроси, които многократно е опровергавала, тя се съгласи да побеседва с репортер на „ШОУ”.
- Е, Ванча, няма как да не разкажеш за целувката с Апостол Карамитев?
- О, това е един много красив спомен за мен. Често си мисля с тъга колко млад ни напусна този изключителен актьор. Имах огромно уважение към Апостол. В една българска пиеса, „Монахът и неговите синове” от Милко Милков, постановка на професор Мирски, се наложи да заместя болна колежка. Имахме кратка репетиция с Апостол. Казахме си текста и уточнихме мизансцена. Познавах добре пиесата, защото самата аз участвах като партньорка на Георги Георгиев-Гец, но за нея имах и дубльорка. И така спектакълът започна. Бях развълнувана и притеснена.
Появих се на върха на декора, а пред мен се спускаше стръмна стълба с много стъпала. Апостол ме чакаше в подножието й. Аз обаче се затичах надолу към него с такава инерция, че едва не го съборих на земята. Той успя да ме задържи в прегръдките си. А когато се вкопчихме в целувката, чак зъбите ни изтракаха. После цялата ни сцена премина в шеговит тон и публиката много се забавляваше. На другия ден се срещнахме в коридора на театъра и се разсмяхме – защото на двамата
устните ни бяха подути и в ранички
Той ме прегърна и тихо каза: “Ванча, снощи всичко мина чудесно. Благодаря ти!”. Такъв беше Апостол, винаги прощаващ, възпитан. Един много добър човек! И до днес си спомням с умиление за тази жестока, но и толкова сладка сценична целувка с Апостол Карамитев. Затова и книгата от издателството ще ми връща винаги този красив спомен.
- Откъде идва името ти, което почти не се среща?
- Да, името често носи и късмет, и популярност, когато е оригинално. Измислила го е баба ми Иванка, която е родом от Шумен. Тя е майка на моя баща Любомир Дойчев. Баба е изменила своето име Иванка на Ванча, защото е сметнала, че ще звучи по-красиво с фамилията ни Дойчеви.
Роднините ми твърдят, че много приличам на нея, с изключение на цвета на очите. Нейните са били кафяви, а моите са сини. Сини очи имат дядовците ми и по майчина, и по бащина линия. Не помня баба си Иванка, защото е починала твърде млада през бомбардировките над София по време на войната.
- Изиграла си рекорден брой роли в Народния театър, броиш ли ги?
- Над 250 са ролите ми в театъра, киното, телевизионния театър и радиотеатъра. Отделно от това съм участвала в стотици концерти, тържества, фестивали, срещи с публиката. Една от последните ми роли, която си харесвам и играх с истинско удоволствие, бе в пиесата „Любов по италиански” на Едуардо де Филипо, драматургичен вариант на Юри Дачев, с режисьор проф. Снежина Танковска. От деветгодишна играех на сцената на Народния театър.
Първите ми детски роли бяха Анка и Божанка в Радиното училище в „Под игото” на Вазов, постановка на Николай Масалитинов, баща на голямата ни актриса Таня Масалитинова. И когато следвах в театралната академия, продължавах да играя в Народния театър. А по-късно изиграх и самата Рада Госпожина под режисурата на моя учител проф. Кръстьо Мирски. Назначаването ми след ВИТИЗ, сезон 1965-1966 г., за мен беше съвсем нормално. Познавах всички и те ме познаваха.
- Ще разкажеш ли за някои от странните ти случки на сцената?
- Веднага се сещам за един от много успешните спектакли „Казаларската царица” по романа на Иван Вазов. Игра се 10 сезона при препълнени салони. Представяте ли си – 10 сезона?! Аз бях нещастната, изоставена Цонка - „Казаларската царица”. В края на едно представление, когато
опрях пистолета до гърдите си
в залата се разнесе сърцераздирателен вик „Не-е-е!”. Видях жената с разперени ръце, едва не падна от балкона. Но публиката застина. Чу се изстрел и аз се строполих на земята. Върху мен се хвърлиха партньорите в сцената, чудесните ми колеги Виолета Бахчеванова и Николай Николаев, бате Николай. Те се тресяха от смях, но публиката мислеше, че ридаят. Осветлението угасна. Едва успяхме да се успокоим от случилото се и да се поклоним със сериозни физиономии.
Залата гърмеше от аплодисменти. Мислех си, че такава спонтанна реакция едва ли ще се повтори някога за мен, но съм щастлива, че доживях това да се случи отново съвсем наскоро. На едно от представленията ни през декември 2012 г. на „Крадецът на праскови” с режисьор Бойко Илиев, салонът беше пълен с ученици, които изучаваха творчеството на Емилиян Станев, но имаше и по-възрастни зрители. По време на монолога си чух хлипания, но това не ме изненада, защото се е случвало често. Цялата треперех от напрежение, произнесох финалната си фраза и отмаляла, се опрях на оградата.
Тогава се разнесе женски вик от залата „Браво, Ванча!”. За подобно нещо си мечтае всеки актьор. Аз тихичко напуснах сцената и започна последното действие на пиесата. Когато излязохме за поклони, бяхме възнаградени с възторжени възгласи „Браво”. Получавала съм чудесни писма с топли думи и стихове, писани специално за мен, така че аз съм благодарна от цялото си сърце за своя живот на сцената. Днес най-много ми липсват близките ми – родителите ми, брат ми доцент Румен Дойчев, съпругът ми проф. Димитър Шойлев.
Сега живея по-затворено, отказвам покани за срещи и светски събития. Разхождам се в градинките с внука си и кучето, гледам красотата на всеки сезон, чета много. Радвам се на успехите на децата си. Посещавам редовно спектакли, радвам се на талантливите. Но ще споделя, че изпитвам постоянна тревога за днешния свят. Дано политиците се разберат, дано! Векът е XXl! Човечеството трябва да е пораснало. Нашето поколение получи щастливия шанс да не познава ужаса на война.
Интервю на Савка ЧОЛАКОВА
„Подаръкът го приемам като целувка от издателството. В нашия дом книгата винаги е била №1. Баща ми, писателят Любен Дойчев, ни направи заклети читатели. Той има десетки издадени книги, сред тях са няколко изследвания за живота на Васил Левски. До ден днешен не си лягам без книга”, сподели именитата актриса.
Любимката на няколко поколения театрални зрители е получила през своята театрална кариера всички възможни награди и звания, изиграла е мечтаните от нея роли, а доскоро можеше да я видим в поредна пиеса на сцената на националния ни театър „Иван Вазов”.
Ванча рядко дава интервюта, защото й е омръзнало от пошли въпроси и съчинени истории с нейно участие. С уговорката, че разговорът ни ще премине без въпроси, които многократно е опровергавала, тя се съгласи да побеседва с репортер на „ШОУ”.
- Е, Ванча, няма как да не разкажеш за целувката с Апостол Карамитев?
- О, това е един много красив спомен за мен. Често си мисля с тъга колко млад ни напусна този изключителен актьор. Имах огромно уважение към Апостол. В една българска пиеса, „Монахът и неговите синове” от Милко Милков, постановка на професор Мирски, се наложи да заместя болна колежка. Имахме кратка репетиция с Апостол. Казахме си текста и уточнихме мизансцена. Познавах добре пиесата, защото самата аз участвах като партньорка на Георги Георгиев-Гец, но за нея имах и дубльорка. И така спектакълът започна. Бях развълнувана и притеснена.
Появих се на върха на декора, а пред мен се спускаше стръмна стълба с много стъпала. Апостол ме чакаше в подножието й. Аз обаче се затичах надолу към него с такава инерция, че едва не го съборих на земята. Той успя да ме задържи в прегръдките си. А когато се вкопчихме в целувката, чак зъбите ни изтракаха. После цялата ни сцена премина в шеговит тон и публиката много се забавляваше. На другия ден се срещнахме в коридора на театъра и се разсмяхме – защото на двамата
устните ни бяха подути и в ранички
Той ме прегърна и тихо каза: “Ванча, снощи всичко мина чудесно. Благодаря ти!”. Такъв беше Апостол, винаги прощаващ, възпитан. Един много добър човек! И до днес си спомням с умиление за тази жестока, но и толкова сладка сценична целувка с Апостол Карамитев. Затова и книгата от издателството ще ми връща винаги този красив спомен.
- Откъде идва името ти, което почти не се среща?
- Да, името често носи и късмет, и популярност, когато е оригинално. Измислила го е баба ми Иванка, която е родом от Шумен. Тя е майка на моя баща Любомир Дойчев. Баба е изменила своето име Иванка на Ванча, защото е сметнала, че ще звучи по-красиво с фамилията ни Дойчеви.
Роднините ми твърдят, че много приличам на нея, с изключение на цвета на очите. Нейните са били кафяви, а моите са сини. Сини очи имат дядовците ми и по майчина, и по бащина линия. Не помня баба си Иванка, защото е починала твърде млада през бомбардировките над София по време на войната.
- Изиграла си рекорден брой роли в Народния театър, броиш ли ги?
- Над 250 са ролите ми в театъра, киното, телевизионния театър и радиотеатъра. Отделно от това съм участвала в стотици концерти, тържества, фестивали, срещи с публиката. Една от последните ми роли, която си харесвам и играх с истинско удоволствие, бе в пиесата „Любов по италиански” на Едуардо де Филипо, драматургичен вариант на Юри Дачев, с режисьор проф. Снежина Танковска. От деветгодишна играех на сцената на Народния театър.
Първите ми детски роли бяха Анка и Божанка в Радиното училище в „Под игото” на Вазов, постановка на Николай Масалитинов, баща на голямата ни актриса Таня Масалитинова. И когато следвах в театралната академия, продължавах да играя в Народния театър. А по-късно изиграх и самата Рада Госпожина под режисурата на моя учител проф. Кръстьо Мирски. Назначаването ми след ВИТИЗ, сезон 1965-1966 г., за мен беше съвсем нормално. Познавах всички и те ме познаваха.
- Ще разкажеш ли за някои от странните ти случки на сцената?
- Веднага се сещам за един от много успешните спектакли „Казаларската царица” по романа на Иван Вазов. Игра се 10 сезона при препълнени салони. Представяте ли си – 10 сезона?! Аз бях нещастната, изоставена Цонка - „Казаларската царица”. В края на едно представление, когато
опрях пистолета до гърдите си
в залата се разнесе сърцераздирателен вик „Не-е-е!”. Видях жената с разперени ръце, едва не падна от балкона. Но публиката застина. Чу се изстрел и аз се строполих на земята. Върху мен се хвърлиха партньорите в сцената, чудесните ми колеги Виолета Бахчеванова и Николай Николаев, бате Николай. Те се тресяха от смях, но публиката мислеше, че ридаят. Осветлението угасна. Едва успяхме да се успокоим от случилото се и да се поклоним със сериозни физиономии.
Залата гърмеше от аплодисменти. Мислех си, че такава спонтанна реакция едва ли ще се повтори някога за мен, но съм щастлива, че доживях това да се случи отново съвсем наскоро. На едно от представленията ни през декември 2012 г. на „Крадецът на праскови” с режисьор Бойко Илиев, салонът беше пълен с ученици, които изучаваха творчеството на Емилиян Станев, но имаше и по-възрастни зрители. По време на монолога си чух хлипания, но това не ме изненада, защото се е случвало често. Цялата треперех от напрежение, произнесох финалната си фраза и отмаляла, се опрях на оградата.
Тогава се разнесе женски вик от залата „Браво, Ванча!”. За подобно нещо си мечтае всеки актьор. Аз тихичко напуснах сцената и започна последното действие на пиесата. Когато излязохме за поклони, бяхме възнаградени с възторжени възгласи „Браво”. Получавала съм чудесни писма с топли думи и стихове, писани специално за мен, така че аз съм благодарна от цялото си сърце за своя живот на сцената. Днес най-много ми липсват близките ми – родителите ми, брат ми доцент Румен Дойчев, съпругът ми проф. Димитър Шойлев.
Сега живея по-затворено, отказвам покани за срещи и светски събития. Разхождам се в градинките с внука си и кучето, гледам красотата на всеки сезон, чета много. Радвам се на успехите на децата си. Посещавам редовно спектакли, радвам се на талантливите. Но ще споделя, че изпитвам постоянна тревога за днешния свят. Дано политиците се разберат, дано! Векът е XXl! Човечеството трябва да е пораснало. Нашето поколение получи щастливия шанс да не познава ужаса на война.
Интервю на Савка ЧОЛАКОВА
