Актьорът Васил Банов е роден в град Карлово на 20 юли 1946 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ"Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Боян Дановски. Има богата театрална биография и над 50 роли в киното - бай Юнал в „Седем часа разлика” (2011) Съдията в „Английският съсед”(2011), Радул Чеканов в „Столичани в повече” (2011) ... Зам.-директор на Сатиричния театър по времето на Калин Сърменов. В момента е зам.-директор на Малък градски театър зад канала.
- Вие имате три жени, три деца и три внучета? Три за щастие и късмет, както се казва...
- Не мога да кажа, че това е късмет, то е от характера ми. Не съм особено търпелив... Човек трябва да бъде малко по-търпелив, малко по-отстъпчив, пък аз не съм белязан с такива качества. Навремето леля ми казваше – „С любов се живее година - две. Останалото е възпитание, свикване, компромиси”. Като млад си мислех, че не е права, но после разбрах, че наистина е така. С последната си жена живея вече 20 години, нещо, с което малко хора могат да се похвалят.
Имам двама сина и една дъщеря. Единият ми син се казва Боил, на дядо Бано – баща ми, другият се казва Деян – на баба Донка, а дъщеря ми се казва Кръстина – тя е родена на 13-о число и нейната баба по майчина линия се казва Кръстина, която живя между другото до 101 години.
- Казвате, че сте доволен, че децата ви не са заминали, а са останали в България? С какво се занимават?
- Дъщеря ми работи в една фирма. Завърши руска филология и педагогика. По-малкият ми син работи също във фирма, а големият, Боил, е режисьор, а сега е зам.-министър на културата. Искам да ви кажа, че той не се е напъвал, но го поканиха. И аз, където и да съм бил на работа, все съм бил поканен.
- Какво се случи с вас по време на демокрацията?
- Казват, че съм напуснал професията. Няма такова нещо. Никой не може да напусне актьорската професия. По-скоро театърът ме напусна.
Решиха, че „Сълза и смях”, където работех, трябва да се влее в Народния театър и това помете и мен, и маса хора. Плюс това вървеше една приказка, че „Сълза и смях” е пренаселен с хора с връзки. А то не беше така. Там имаше страшно добри артисти - Лора Кремен, Юри Яковлев, Стойчо Мазгалов, Антони Генов, Цветана Манева, Явор Милушев... Да не забравяме, че на щат там бяха Любен Гройс, Красимир Спасов, Надежда Сейкова, Димитър Стоянов, Асен Шопов и други мастити режисьори. Изобщо „Сълзата” беше доста модерен театър.
Всъщност пиесата на Петър Маринков „1000 метра над морето” беше поводът властта и партията да тръгнат срещу театъра. Действието в нея се развива около един елен, Белия, който е гордостта на селото. Всички го чакат да се появи, да изреве, той е стимул за живот на хората, нещо могъщо и красиво. И пристигат едни с мерцедеси без номера, тогава мерцедесите на властта бяха без номера, и искат да убият Белия. Селяните коментират: Ако беше за тепане, ние щяхме да си го утепаме. А мерцедесът беше разположен по диагонал на сцената, вижда се че няма номер. Това създаде големи проблеми с Тодор Живков и сие.
- Какви ангажименти имате в Независим театър?
- Слав Бойчев, млад актьор, се опитва и прави театър като този навремето в Москва – театър на киноартиста. Събира популярни муцуни, които ще привлекат много зрители. Дали това е най-правилният подход, е друга тема. Спектакълът, в който участвам, се казва „Смях в залата”, а оригиналното му име е „Шум зад кулисите”. Пиесата е поставяна в Лондон , по-късно Андрей Аврамов го направи в Младежкия театър. Зрителите много го харесват. То показва живота на актьорите – на сцената и зад кулисите.
- Ако се върнем към филмовата ви кариера, може би няма да разкрия тайна, като кажа, че зрителите ви помнят най-вече като бай Юнал в сериала „Седем часа разлика”? Донесе ли ви удовлетворение партньорството с голямата Мария Статулова?..
- Мария е много сериозна актриса. Не напразно беше много близка с Невена Коканова - те двете по някакъв начин са се докосвали, и духовно, и творчески. - Но вие ме питахте за бай Юнал и ще ви кажа, че като ме срещат хората по улиците, ми казват „Здрасти, бай Юнале”. Те не знаят дори името ми... Това показва, че съм си свършил добре работата. Тази роля ми се получи добре, защото аз също така като него бих се почувствал, ако съм емигрант в Америка.
- Кой всъщност е бай Юнал?
- Прототипът не се казва Юнал, а Юсеин. Той е тъст на Том Хенкс. Юсеин е помак от България, който е емигрирал в Америка, близък с Шефкет Шападжиев. Умря малко преди да започнем снимките.
Жалко, че сериалът не продължи. Нещо не се разбраха Магърдич Халваджиян и тогавашният директор на Би Ти Ви. В „Седем часа разлика” имах щастието да контактувам и с Юри Ангелов, и с Калин Сърменов.
Специално за Калин мисля, че хората не го разбраха. Те го идентифицират само с Милото и си мислят, че той е малко безцеремонен, малко джаста праста, а той е много добър човек. Когато имах здравословни проблеми, той ми се обажда по няколко пъти да ме успокоява, когато бях негов заместник в Сатиричния.
- Какви здравословни проблеми сте имали?
- С опорно-двигателния апарат. Имам три кейджа във врата си, три пластмасови шайби, които бяха поставени с много сложна операция. Изискваше много усилие, а и финансови средства.
- А вие коя филмова роля си харесвате най-много?
- Филмът „Кмете, кмете” стана едно събитие благодарение на режисьора Пламен Масларов , Бог да го прости. А благодарение на изкуството на гримьора Митко Коклин , Бог да го прости и него, аз успях да изиграя един образ от 1944 г. до 1990 г. Бях и много млад и после стар, стар и много стар, което беше впечатляващо. Ето защо аз най-много обичам този филм.
Друг филм, който обичам, е „Съдията”, пак на Пламен Масларов. Там си партнирах с Георги Черкелов и Джоко Росич.
- Вие как смятате – артистът на щат или на хонорар трябва да работи?
- Това е една много голяма тема и според мен никой министър и никое правителство няма да предприеме тази стъпка. Ще кажа направо, че има 20-ина театъра в страната, които трябва да бъдат закрити още днес.
- Това не е ли много драстично решение?
- Едно време градът живееше с театъра, познаваше си актьорите, обичаше си ги. А сега хората живеят с турските сериали. Градът изобщо не иска да гледа театър. Ако попиташ кмета, той казва: „Е, как, ние искаме да имаме театър”. Само че има една скоба. Дойде едно пазарно, отвратително време, в което се питаме – това можеш ли да го продадеш или не можеш. Ами ето, пак си дойдохме на думата. Но когато поискаш от кмета да субсидира театъра, той не може, защото и общините са притиснати. Не казва аз ще го поема театъра, ама иска да има театър. И се получава едно решение без отговор. А отговорът е прост. Давам пример филхармонията във Враца, която за 385 дни за година хикс има само един - единствен концерт?!.
- Имате ли фаворити сред по-младите си колеги?
- Това е Асен Блатечки, който първо е мъж, второ присъствие, трето е органик, но неговите критици се правят, че не го забелязват. Зрителите, разбира се, умират за него, което никак не е малко. Сега вече започват да го търсят и Добчев, и Бина Харалампиева и Борислав Чакринов и други.
Имам и такива колеги, които се съветват с мен. Сред тях е Яна Маринова, която не е завършила театралната академия. Но тя е един много амбициозен човек, който има отношение към театъра, киното и спорта. Заради спортния й хъс, аз много я уважавам. Харесвам много и Калин Врачански, който е едва на 33 години, но го бива много.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
- Вие имате три жени, три деца и три внучета? Три за щастие и късмет, както се казва...
- Не мога да кажа, че това е късмет, то е от характера ми. Не съм особено търпелив... Човек трябва да бъде малко по-търпелив, малко по-отстъпчив, пък аз не съм белязан с такива качества. Навремето леля ми казваше – „С любов се живее година - две. Останалото е възпитание, свикване, компромиси”. Като млад си мислех, че не е права, но после разбрах, че наистина е така. С последната си жена живея вече 20 години, нещо, с което малко хора могат да се похвалят.
Имам двама сина и една дъщеря. Единият ми син се казва Боил, на дядо Бано – баща ми, другият се казва Деян – на баба Донка, а дъщеря ми се казва Кръстина – тя е родена на 13-о число и нейната баба по майчина линия се казва Кръстина, която живя между другото до 101 години.
- Казвате, че сте доволен, че децата ви не са заминали, а са останали в България? С какво се занимават?
- Дъщеря ми работи в една фирма. Завърши руска филология и педагогика. По-малкият ми син работи също във фирма, а големият, Боил, е режисьор, а сега е зам.-министър на културата. Искам да ви кажа, че той не се е напъвал, но го поканиха. И аз, където и да съм бил на работа, все съм бил поканен.
- Какво се случи с вас по време на демокрацията?
- Казват, че съм напуснал професията. Няма такова нещо. Никой не може да напусне актьорската професия. По-скоро театърът ме напусна.
Решиха, че „Сълза и смях”, където работех, трябва да се влее в Народния театър и това помете и мен, и маса хора. Плюс това вървеше една приказка, че „Сълза и смях” е пренаселен с хора с връзки. А то не беше така. Там имаше страшно добри артисти - Лора Кремен, Юри Яковлев, Стойчо Мазгалов, Антони Генов, Цветана Манева, Явор Милушев... Да не забравяме, че на щат там бяха Любен Гройс, Красимир Спасов, Надежда Сейкова, Димитър Стоянов, Асен Шопов и други мастити режисьори. Изобщо „Сълзата” беше доста модерен театър.
Всъщност пиесата на Петър Маринков „1000 метра над морето” беше поводът властта и партията да тръгнат срещу театъра. Действието в нея се развива около един елен, Белия, който е гордостта на селото. Всички го чакат да се появи, да изреве, той е стимул за живот на хората, нещо могъщо и красиво. И пристигат едни с мерцедеси без номера, тогава мерцедесите на властта бяха без номера, и искат да убият Белия. Селяните коментират: Ако беше за тепане, ние щяхме да си го утепаме. А мерцедесът беше разположен по диагонал на сцената, вижда се че няма номер. Това създаде големи проблеми с Тодор Живков и сие.
- Какви ангажименти имате в Независим театър?
- Слав Бойчев, млад актьор, се опитва и прави театър като този навремето в Москва – театър на киноартиста. Събира популярни муцуни, които ще привлекат много зрители. Дали това е най-правилният подход, е друга тема. Спектакълът, в който участвам, се казва „Смях в залата”, а оригиналното му име е „Шум зад кулисите”. Пиесата е поставяна в Лондон , по-късно Андрей Аврамов го направи в Младежкия театър. Зрителите много го харесват. То показва живота на актьорите – на сцената и зад кулисите.
- Ако се върнем към филмовата ви кариера, може би няма да разкрия тайна, като кажа, че зрителите ви помнят най-вече като бай Юнал в сериала „Седем часа разлика”? Донесе ли ви удовлетворение партньорството с голямата Мария Статулова?..
- Мария е много сериозна актриса. Не напразно беше много близка с Невена Коканова - те двете по някакъв начин са се докосвали, и духовно, и творчески. - Но вие ме питахте за бай Юнал и ще ви кажа, че като ме срещат хората по улиците, ми казват „Здрасти, бай Юнале”. Те не знаят дори името ми... Това показва, че съм си свършил добре работата. Тази роля ми се получи добре, защото аз също така като него бих се почувствал, ако съм емигрант в Америка.
- Кой всъщност е бай Юнал?
- Прототипът не се казва Юнал, а Юсеин. Той е тъст на Том Хенкс. Юсеин е помак от България, който е емигрирал в Америка, близък с Шефкет Шападжиев. Умря малко преди да започнем снимките.
Жалко, че сериалът не продължи. Нещо не се разбраха Магърдич Халваджиян и тогавашният директор на Би Ти Ви. В „Седем часа разлика” имах щастието да контактувам и с Юри Ангелов, и с Калин Сърменов.
Специално за Калин мисля, че хората не го разбраха. Те го идентифицират само с Милото и си мислят, че той е малко безцеремонен, малко джаста праста, а той е много добър човек. Когато имах здравословни проблеми, той ми се обажда по няколко пъти да ме успокоява, когато бях негов заместник в Сатиричния.
- Какви здравословни проблеми сте имали?
- С опорно-двигателния апарат. Имам три кейджа във врата си, три пластмасови шайби, които бяха поставени с много сложна операция. Изискваше много усилие, а и финансови средства.
- А вие коя филмова роля си харесвате най-много?
- Филмът „Кмете, кмете” стана едно събитие благодарение на режисьора Пламен Масларов , Бог да го прости. А благодарение на изкуството на гримьора Митко Коклин , Бог да го прости и него, аз успях да изиграя един образ от 1944 г. до 1990 г. Бях и много млад и после стар, стар и много стар, което беше впечатляващо. Ето защо аз най-много обичам този филм.
Друг филм, който обичам, е „Съдията”, пак на Пламен Масларов. Там си партнирах с Георги Черкелов и Джоко Росич.
- Вие как смятате – артистът на щат или на хонорар трябва да работи?
- Това е една много голяма тема и според мен никой министър и никое правителство няма да предприеме тази стъпка. Ще кажа направо, че има 20-ина театъра в страната, които трябва да бъдат закрити още днес.
- Това не е ли много драстично решение?
- Едно време градът живееше с театъра, познаваше си актьорите, обичаше си ги. А сега хората живеят с турските сериали. Градът изобщо не иска да гледа театър. Ако попиташ кмета, той казва: „Е, как, ние искаме да имаме театър”. Само че има една скоба. Дойде едно пазарно, отвратително време, в което се питаме – това можеш ли да го продадеш или не можеш. Ами ето, пак си дойдохме на думата. Но когато поискаш от кмета да субсидира театъра, той не може, защото и общините са притиснати. Не казва аз ще го поема театъра, ама иска да има театър. И се получава едно решение без отговор. А отговорът е прост. Давам пример филхармонията във Враца, която за 385 дни за година хикс има само един - единствен концерт?!.
- Имате ли фаворити сред по-младите си колеги?
- Това е Асен Блатечки, който първо е мъж, второ присъствие, трето е органик, но неговите критици се правят, че не го забелязват. Зрителите, разбира се, умират за него, което никак не е малко. Сега вече започват да го търсят и Добчев, и Бина Харалампиева и Борислав Чакринов и други.
Имам и такива колеги, които се съветват с мен. Сред тях е Яна Маринова, която не е завършила театралната академия. Но тя е един много амбициозен човек, който има отношение към театъра, киното и спорта. Заради спортния й хъс, аз много я уважавам. Харесвам много и Калин Врачански, който е едва на 33 години, но го бива много.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
