Веселин Ранков е приет във ВИТИЗ през 1977 г. , но заради военната си служба започва през 1979 г. и учи в класа на Елка Михайлова. Дипломира се през 1983 г. Негов по-голям брат е актьорът Красимир Ранков.
През 1983 г. се качва на сцената на Драматичния театър „Иван Димов“ в Хасково. През 1990 г. става доцент в НАТФИЗ. От 2002 г. води свой клас по актьорско майсторство в академията. През 2009 г. участва в сериала „Забранена любов“.
Веселин Ранков се занимава активно и с озвучаване на реклами, филми и сериали. По-известен е с работата си по „Алф“, „Напълно непознати“, „Мистър Бийн“, „Черното влечуго“, „Ало, ало!“
От 1984 г. работи в театър „Българска армия“.
- Веско, има ли между вас с брат ви, актьора Краси Ранков, съперничество в професията?
- Никога не съм искал да ставам актьор, и той - също. Краси искаше да става капитан на кораб, а аз винаги съм искал да ставам хирург. Но той влезе преди мен във ВИТИЗ, след няколко години и аз кандидатствах, за да бъдем заедно. Никога не сме си повишавали тон, не е имало някакви проблеми между нас. Живеем заедно в една обща вила в Балчик. Но същевременно отчитам, че не съумяхме във времето да направим повече неща заедно.
- Как мина вашето детство?
- Живяхме в Балчик, до морето. Ние всъщност нямахме общо детство, защото, когато той влизаше в казармата, аз бях в четвърти клас. Той беше спортен тип, докато аз започнах да чета от четиригодишен и бях отличник на гимназията. Направих четири филма по време на юношеството ми. Имам дори един забранен филм.
- Фамилията ви е със сложна съдба, преживяла е много политически репресии...
- Дядо ми Никола Хаджииванов е бил крупен земевладелец. Имал е 4 хиляди декара земя, депутат в няколко Народни събрания. Не е ставал на крака на Фердинанд, бил е земеделец – републиканец, репресиран преди 9 септември, а след това и след 9 септември. По тази причина майка ми не можа да си практикува професията на учител, защото е дъщеря на кулак. Баща ми е “николапетковист” и е бил 4 месеца във Варненския затвор и точно по тази причина брат ми не можа да стане капитан на кораб. Живяхме твърде скромно и някак си преодолявахме трудностите. Баща ми беше много весел човек, общителен и имаше много, много приятели.
- Като студент родителите ви пращат телеграма от Балчик: „Тръгни веднага. Баща ти е болен.” Оказва се, че са ви поизлъгали...
- Изтръпнах, прибрах се веднага и баща ми ми каза: „Нищо ми няма. По-добре съм сега. Ще ти пращаме всеки месец някакви пари, за да можеш да се издържаш.” Не се разсърдих на телеграмата, но му отговорих, че дори и да ми пратят пари, аз ще ги връщам обратно по пощата.
Баща ми вече не е между живите, а майка ми си е в Балчик. През зимата идваше да живее при мен, но тази година брат ми работи в близки до Балчик градове – Добрич, Варна, Разград, и така е близо до нея.
- Лично Надежда Сейкова ви кани за нейн асистент във ВИТИЗ?
- Работех в една фирма за недвижими имоти. Рано сутринта в 8 и половина ми звънна телефонът и се обади проф. Надежда Сейкова. Каза ми: „Спешно трябва да те видя.” Помислих, че е нещо свързано с недвижимите имоти. Отидох на другия ден в осем часа пред Сатиричния театър.
Попитах я дали иска нещо да пие и тя ми каза – “Дълго кафе с три лъжички захар”. Запомних го това, защото после осем години й носех дълго кафе с три лъжички захар - тя така го пиеше. Каза ми: „Искам да ми станеш асистент”. Не бях готов за такава покана, казах, че имам друга работа. Това беше преди двадесет и няколко години. Вече имах три деца. Тя ми каза: ”Знам, че е трудно да се вземе такова решение, но помисли”. И след една седмица отново ми се обади: „Веско, какво става?” И аз като ученик бързо й отговорих: „Ами, добре!”. И така осем години бях асистент на проф. Сейкова, на шестата година получих звание – доцент.
По-късно взех два класа един след друг. С втория се разделихме за злощастие. Стана някаква интрига в академията. Класът просто каза, че не иска да работи с мен, и аз реших, че не мога да работя с хората, които са против мен. Сега вече втора година водя магистърските програми по актьорско майсторство. Имам вече и две години клас в Пловдивския университет по актьорско майсторство. Общо взето, преподавам през цялата седмица.
- Вие сте емблематична фигура в озвучаването. Участвали сте в сериали като „Алф”, „Напълно непознати”, „Мистър Бийн”, „Ало, ало”, „Да отгледаш Хоуп”....
- Едно време имаше репетиции при озвучаването, когато имаше време за това. В момента всички бързат и всичко е на прима виста. Ние сме единствената държава в света, в която артистите притежават права за озвучаване. Моят глас е много специфичен и не ме викат толкова често. Гласът ми е много популярен, поради многото повторения и на „Алф”, и на „Ало, ало”. Аз не се вписвам, да речем, в тези плътни, красиви гласове, които са необходими за турските сериали. Звукооператор, когото попитах защо не ме кани вече трета година, ми каза: „Веско, твоят глас е бутиков и е предназначен за специални роли.” Това, от една страна, е хубаво, но от друга - не носи доходи.
- Коя от многобройните ви роли ви остава до ден днешен в сърцето?
- Ролята в „Суматоха” в студентските години. Режисьор бе Иван Добчев. Там играех Иван Гамаша. После бях разпределен в Пловдив, но аз отказах и отидох в Хасковския театър пак с Иван Добчев. Той направи „Книга на царете” и аз трябваше да играя цар Петър. Но ме измами, повика друг актьор от Пловдивския театър и аз всъщност изиграх една малка роля - на поп Богомил. Пиесата започва с един почти дисидентски монолог на поп Богомил. И точно тази роля и този монолог ме доведоха в Театъра на Българската армия. Режисьорът Леон Даниел гледал една репетиция, учудил се как може да се говори толкова смешно за такива сериозни неща и ме взе за шута в „Дванадесета нощ”. Това пък е първата ми роля на сцената на Военния театър. И от там насетне имам над шейсет роли.
Последната ми роля е в „Отело”, играя бащата на Дездемона. Това е една малка , но много сериозна роля и е роля, която не бива да се подценява. „Отело” е доста амбициозно заглавие, което същевременно е класика, но е и една приказка. Харесва се от хората и дано да има дълъг живот.
Веселин Ранков и Стефка Янорова в сцена от пиесата "Сега или никога" в театър "Сълза и смях"
- Вие живеете в момента сам, защо се случи така?
- Само веднъж съм се женил и имам четири деца. От брака си имам две момчета, от второто съжителство без брак имам две деца – едно момче и едно момиче. Така че, това са тримата братя и златната ябълка.
- С какво се занимават децата ви?
- Единият ми син завърши магистратура в „Сити унивърсити”, а преди това в Лондон – икономика – международни отношения и бизнес. Вторият ми син има вече докторантура в най-добрия университет в Европа за космически технологии. Третият ми син е първа година студент в частен университет за стопанство и застраховане. Направи няколко филма. Последният му филм е „Омбре”, където играе главната роля. Но не иска да се занимава с актьорско майсторство. А дъщеря ми е в шести клас.
- Доколкото знам вие сам издържате децата си?
- Децата аз ги издържам, защото едно обучение в чужбина е твърде скъпо. А така се случи, че помагам и на двете си бивши жени, защото те в момента нямат работа.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
Произведено от братя Ранкови
С брат си Красимир Ранков (вляво)
Брат ми се познаваше с автора на пиесата „Сега или никога” Валентин Красногоров и беше направил две или три постановки на провинциални сцени. Той дойде на гости в България, посрещнахме го в нашия роден дом в Балчик, постоя няколко дни и се разбрахме, че ще поставим заедно с брат ми неговата пиеса.
Постановката щеше да се играе по сцените в страната, нещо като пътуващ театър. Щастлива случайност е, че съдбата ни срещна със Стефка Янорова. Тя и Краси бяха партньори в сериала „Стъклен дом”. Първото предложение беше аз да бъда съпругът на Стефка и репетирахме десет дни. После аз казах на Краси: ”Батко, така няма ли да се объркат хората?”.
Разменихме се и нещата потръгнаха. Тогава Мирослав Пашов, директорът на Военния театър, веднъж минал случайно през залата по време на наша репетиция. Погледал малко, харесало му, и ни покани да я поставим на сцената на Театъра на армията. До този момент имаме над 150 представления.
През 1983 г. се качва на сцената на Драматичния театър „Иван Димов“ в Хасково. През 1990 г. става доцент в НАТФИЗ. От 2002 г. води свой клас по актьорско майсторство в академията. През 2009 г. участва в сериала „Забранена любов“.
Веселин Ранков се занимава активно и с озвучаване на реклами, филми и сериали. По-известен е с работата си по „Алф“, „Напълно непознати“, „Мистър Бийн“, „Черното влечуго“, „Ало, ало!“
От 1984 г. работи в театър „Българска армия“.
- Веско, има ли между вас с брат ви, актьора Краси Ранков, съперничество в професията?
- Никога не съм искал да ставам актьор, и той - също. Краси искаше да става капитан на кораб, а аз винаги съм искал да ставам хирург. Но той влезе преди мен във ВИТИЗ, след няколко години и аз кандидатствах, за да бъдем заедно. Никога не сме си повишавали тон, не е имало някакви проблеми между нас. Живеем заедно в една обща вила в Балчик. Но същевременно отчитам, че не съумяхме във времето да направим повече неща заедно.
- Как мина вашето детство?
- Живяхме в Балчик, до морето. Ние всъщност нямахме общо детство, защото, когато той влизаше в казармата, аз бях в четвърти клас. Той беше спортен тип, докато аз започнах да чета от четиригодишен и бях отличник на гимназията. Направих четири филма по време на юношеството ми. Имам дори един забранен филм.
- Фамилията ви е със сложна съдба, преживяла е много политически репресии...
- Дядо ми Никола Хаджииванов е бил крупен земевладелец. Имал е 4 хиляди декара земя, депутат в няколко Народни събрания. Не е ставал на крака на Фердинанд, бил е земеделец – републиканец, репресиран преди 9 септември, а след това и след 9 септември. По тази причина майка ми не можа да си практикува професията на учител, защото е дъщеря на кулак. Баща ми е “николапетковист” и е бил 4 месеца във Варненския затвор и точно по тази причина брат ми не можа да стане капитан на кораб. Живяхме твърде скромно и някак си преодолявахме трудностите. Баща ми беше много весел човек, общителен и имаше много, много приятели.
- Като студент родителите ви пращат телеграма от Балчик: „Тръгни веднага. Баща ти е болен.” Оказва се, че са ви поизлъгали...
- Изтръпнах, прибрах се веднага и баща ми ми каза: „Нищо ми няма. По-добре съм сега. Ще ти пращаме всеки месец някакви пари, за да можеш да се издържаш.” Не се разсърдих на телеграмата, но му отговорих, че дори и да ми пратят пари, аз ще ги връщам обратно по пощата.
Баща ми вече не е между живите, а майка ми си е в Балчик. През зимата идваше да живее при мен, но тази година брат ми работи в близки до Балчик градове – Добрич, Варна, Разград, и така е близо до нея.
- Лично Надежда Сейкова ви кани за нейн асистент във ВИТИЗ?
- Работех в една фирма за недвижими имоти. Рано сутринта в 8 и половина ми звънна телефонът и се обади проф. Надежда Сейкова. Каза ми: „Спешно трябва да те видя.” Помислих, че е нещо свързано с недвижимите имоти. Отидох на другия ден в осем часа пред Сатиричния театър.
Попитах я дали иска нещо да пие и тя ми каза – “Дълго кафе с три лъжички захар”. Запомних го това, защото после осем години й носех дълго кафе с три лъжички захар - тя така го пиеше. Каза ми: „Искам да ми станеш асистент”. Не бях готов за такава покана, казах, че имам друга работа. Това беше преди двадесет и няколко години. Вече имах три деца. Тя ми каза: ”Знам, че е трудно да се вземе такова решение, но помисли”. И след една седмица отново ми се обади: „Веско, какво става?” И аз като ученик бързо й отговорих: „Ами, добре!”. И така осем години бях асистент на проф. Сейкова, на шестата година получих звание – доцент.
По-късно взех два класа един след друг. С втория се разделихме за злощастие. Стана някаква интрига в академията. Класът просто каза, че не иска да работи с мен, и аз реших, че не мога да работя с хората, които са против мен. Сега вече втора година водя магистърските програми по актьорско майсторство. Имам вече и две години клас в Пловдивския университет по актьорско майсторство. Общо взето, преподавам през цялата седмица.
- Вие сте емблематична фигура в озвучаването. Участвали сте в сериали като „Алф”, „Напълно непознати”, „Мистър Бийн”, „Ало, ало”, „Да отгледаш Хоуп”....
- Едно време имаше репетиции при озвучаването, когато имаше време за това. В момента всички бързат и всичко е на прима виста. Ние сме единствената държава в света, в която артистите притежават права за озвучаване. Моят глас е много специфичен и не ме викат толкова често. Гласът ми е много популярен, поради многото повторения и на „Алф”, и на „Ало, ало”. Аз не се вписвам, да речем, в тези плътни, красиви гласове, които са необходими за турските сериали. Звукооператор, когото попитах защо не ме кани вече трета година, ми каза: „Веско, твоят глас е бутиков и е предназначен за специални роли.” Това, от една страна, е хубаво, но от друга - не носи доходи.
- Коя от многобройните ви роли ви остава до ден днешен в сърцето?
- Ролята в „Суматоха” в студентските години. Режисьор бе Иван Добчев. Там играех Иван Гамаша. После бях разпределен в Пловдив, но аз отказах и отидох в Хасковския театър пак с Иван Добчев. Той направи „Книга на царете” и аз трябваше да играя цар Петър. Но ме измами, повика друг актьор от Пловдивския театър и аз всъщност изиграх една малка роля - на поп Богомил. Пиесата започва с един почти дисидентски монолог на поп Богомил. И точно тази роля и този монолог ме доведоха в Театъра на Българската армия. Режисьорът Леон Даниел гледал една репетиция, учудил се как може да се говори толкова смешно за такива сериозни неща и ме взе за шута в „Дванадесета нощ”. Това пък е първата ми роля на сцената на Военния театър. И от там насетне имам над шейсет роли.
Последната ми роля е в „Отело”, играя бащата на Дездемона. Това е една малка , но много сериозна роля и е роля, която не бива да се подценява. „Отело” е доста амбициозно заглавие, което същевременно е класика, но е и една приказка. Харесва се от хората и дано да има дълъг живот.
Веселин Ранков и Стефка Янорова в сцена от пиесата "Сега или никога" в театър "Сълза и смях"
- Вие живеете в момента сам, защо се случи така?
- Само веднъж съм се женил и имам четири деца. От брака си имам две момчета, от второто съжителство без брак имам две деца – едно момче и едно момиче. Така че, това са тримата братя и златната ябълка.
- С какво се занимават децата ви?
- Единият ми син завърши магистратура в „Сити унивърсити”, а преди това в Лондон – икономика – международни отношения и бизнес. Вторият ми син има вече докторантура в най-добрия университет в Европа за космически технологии. Третият ми син е първа година студент в частен университет за стопанство и застраховане. Направи няколко филма. Последният му филм е „Омбре”, където играе главната роля. Но не иска да се занимава с актьорско майсторство. А дъщеря ми е в шести клас.
- Доколкото знам вие сам издържате децата си?
- Децата аз ги издържам, защото едно обучение в чужбина е твърде скъпо. А така се случи, че помагам и на двете си бивши жени, защото те в момента нямат работа.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
Произведено от братя Ранкови
С брат си Красимир Ранков (вляво)
Брат ми се познаваше с автора на пиесата „Сега или никога” Валентин Красногоров и беше направил две или три постановки на провинциални сцени. Той дойде на гости в България, посрещнахме го в нашия роден дом в Балчик, постоя няколко дни и се разбрахме, че ще поставим заедно с брат ми неговата пиеса.
Постановката щеше да се играе по сцените в страната, нещо като пътуващ театър. Щастлива случайност е, че съдбата ни срещна със Стефка Янорова. Тя и Краси бяха партньори в сериала „Стъклен дом”. Първото предложение беше аз да бъда съпругът на Стефка и репетирахме десет дни. После аз казах на Краси: ”Батко, така няма ли да се объркат хората?”.
Разменихме се и нещата потръгнаха. Тогава Мирослав Пашов, директорът на Военния театър, веднъж минал случайно през залата по време на наша репетиция. Погледал малко, харесало му, и ни покани да я поставим на сцената на Театъра на армията. До този момент имаме над 150 представления.
