Александър Чобанов е роден в Смолян на 26 септември 1979 г. През 2008 г. издава сборник с разкази „Колекция 18“, който печели голямата награда „Южна пролет“ за дебют на годината. През 2011 г. излиза втората му книга „Летен следобед“. Междувременно Чобанов работи като сценарист на телевизионните сериали „Под прикритие“, „Четвърта власт“, „Дървото на живота“. Автор е на сборника с разкази „Квантова градина“. На книжния пазар вече е и новият му роман „Неотминало” със запазения знак на ИК „Хермес”.



- Г -н Чобанов, в последните години се наложихте като един от успешните български сценаристи, но не спирате да пишете и книги. Защо? 

- Писането е като автотерапия. Например с „Неотминало” имах нужда да си обясня за себе си защо си избрахме да останем тук и да се реализираме в живота в България, а не да заминем. Говоря за нашето поколение 1975-1985 г. Имах нужда да получа отговоря на този въпрос, но всъщност по-скоро отворих повече въпроси. Все пак открих нотка надежда и тя е във финала на „Неотминало”. 

- Художествената измислица или реалните истории са повече в книгата? 

- Повече е художествената измислица, но има и документални елементи в романа. Историите открих сред приятелите и познатите си. Любовната история на Габриел и Сара е изцяло измислена. Другата история на Филип и Ема е пълна с преживелици на мои приятели, но и личният ми опит от живота в Англия е имплантиран вътре. Там срещнах доста хора с интересни лични истории. Имаше един, който беше тръгнал да се прибира в България по Коледа. Няма достатъчно пари да вземе подаръци за родата. Пред магазина руснаци му предложили нередовна кредитна карта за 100 паунда, с която да си пазарува колкото иска. Той влиза, пазарува, тръгва си и се сеща, че е заправил да си купи шапка за него. Връща се обратно, хващат го и го осъдиха на 6 месеца общественополезен труд, а тук приятелката му го чака. Другата история бе на един Милко, който беше заминал, за да спечели пари заради болното си дете. Мина през хиляди перипетии, но в крайна сметка успя. Има и други подобни истории, които по един или друг начин присъстват в романа ми. 

- Доколко опитът ви на сценарист ви помага в писането на романи? 

- Най-малкото ме дисциплинира. В писането на сценарий всичко е на живот и смърт - иска се скорост на работа и рутина. Там няма кой да те чака. В един момент, когато започна да пиша книгите си,  се мотивирам, че мога да работя интензивно, както го правя за сериалите. Макар и натоварваща тази работа ме държи в ритъм. Работата ме държи в кондиция. 

- Работите ли по нов тв проект? 

- Да, и се надявам да види бял свят през есента. Става дума за проект по моя идея в крими жанра. Действието се развива в Родопите. Радвам се, че все повече български филми намират своята аудитория - и в телевизията, но и в киното. Мисля, че вече излизаме от тийнейджърския период. Говоря за времето след 10 ноември, защото преди това българската филмова продукция е била на изключително добро ниво. Вече работя с по-млади от мен режисьори, които имат много нови и свежи идеи и виждания. Няма как киното и телевизионната продукция да не минат и през своите грешки. Важното е да се учат от тях. Хемингуей казва, че е добре на първия драфт да видиш къде са грешките ти.

 - Имате силна връзка с театъра. Не сте ли се изкушавали да напишете нещо за сцена? 

- Изкушавал съм се, разбира се. Театърът обаче е много коварно нещо, поглъщащо. Нарцистичният нагон да ти ръкопляскат на произведението е като наркотик. В писането на романи и сценарии го няма директния контакт с читателя и зрителя. Да ти правят евала, както се казва. Докато в театъра това го има, и то е много подвеждащо. 

- Случвало ли се е да не разпознаете собствените си думи, след като текстът ви е минал през ръцете на режисьора и през актьорската интерпретация? 

- Трудно може да се случи това в сериала. Там препрочиташ много пъти всяка своя дума. Това може да стане само в случай, че възникне кризисна сцена и се решава на терен какво да се направи. 

- Къде отива авторското его при работата като сценарист? 

- Аз съм на мнение, че ако имаш сериозно творческо его, е по-добре да не се занимаваш със сценарии, театър и кино. Там има много фактори - актьори, режисьори, монтажисти, сценографи. В крайна сметка, ако смисълът на нещо написано от мен е променен, това вероятно е за добро. Все пак понякога 10 глави мислят по-добре от една.  Такава е практиката и в Холивуд. 

- И в работата по романите ви ли сте толкова толерантен към редакторските намеси? 

- Разбира се. В процеса на подготовката за печат на „Неотминало”  се наложи да махна една сюжетна нишка. Една любовна история, която тежеше на книгата и не помагаше на цялостната идея. Това най-вероятно съм го прихванал от сценарното писане. Там правилото е ясно - ако една сцена не води към следващата сцена, значи не става. Както Шекспир е казал - ако премахнеш една сцена и това по никакъв начин не нарушава действието, значи тя е излишна сама по себе си. Колкото и красиво да си я написал. 

- Кой е най-критичният ви читател? 

- Жената до мен - актрисата Ана Пападопулу. Тя е много критична. Чете много и има сериозен поглед върху литературния пейзаж у нас. Когато се запознах с колегата й Юлиан Вергов, той директно ми обясни, че е чел романа ми „Хлапета” и може да ми каже какви бележки има към  историята. Вергов е страстен читател на съвременна българска литература, следи какво излиза. Същото е и с Владо Карамазов.