Наскоро една легенда на волейбола в Пловдивска област ( и не само) – Ангел Чавдаров навърши 80 години, а с това съвпадна и 40-годишнината от историческата първа републиканска титла за водения от него отбор село Искра. Бившият наставник бе награден специално от местната управа, както и от тази на Първомай на тържество в центъра на селото в петък.
Ангел Чавдаров е известен като строг, държащ на дисциплината, но и справедлив треньор. Той води отборът на село Искра от 1963 до 1982. По негово време тимът на мъжете става три пъти първи в България ( Републиканската селска спартакиада) и 7 пъти с пионерите. След 1982 той е става селекционер в Спортното училище в Пловдив, като там прекарва 5 години. Днес той се радва, че годините, изминали от „златните времена” на селото, не са заличили сладките спомени от успехите.
Пред медията ни той даде интервю за начина му на работа, успехите във волейбола и още нещо... Вижте го:
- Г-н Чавдаров, как се чувствате след толкова години извън волейбола?
Радвам се, че годините не са ми отнели спомените. Вече съм на 80, но си спомням много неща. Едва ли някога ще ги забравя.
- Как започна всичко?
Трудно е да се каже. Аз самия започнах сериозно да играя след казармата - 1956 г. Тогава създадохме аматьорски отбор. По-късно станах и треньор. Спомням си в началото на 60-те как носихме и камъни, за да направим игрището. Те бяха за дренаж, там нямаше нищо. Всички помагаха. После вече дойде и първото регионално първенство през 64-та. Вече имахме и съблекалня със закачалки, шкафчета за обувки, тоалетни, помещения за съдии и др. Нататък много труд и постоянство ни донесоха и успехите, които помним и до днес.
- Какви методи използвахте и как излизаха толкова много качествени играчи от школата на Искра?
Прилагах т.н. японска методика, следях всеки от играчите поотделно. Но истината е, че имаше сериозни тренировки, които продължаваха с часове. Имам предвид от обяд до вечерта. Карал съм играчите да бягат няколко километра по Кайряка (балканът до селото), да се качват, да слизат. А като виждах отдалеч, че групата е по-малка намирах кой шмекерува и го пращах пак на балкана. Отделно в тежки атмосферни условия тренирахме в стая. Не зала, стая. Тя беше с размери 4 на 6 метра. Имахме мрежа, нямаше достатъчно разстояние и на стената бяха начертал успоредни линии, срещу които пишеше в кой метър е забита топкта. Нямаше как иначе. Имаше и упражнение, при което да си правят пас към стената и така да обиколят цялата стая, по четирите стени. При мрежата клякаш и продължаваш, ако падне топката отначало. Отделно някой, ако не спазваше дисциплина трябваше да направи 100 отскока на 70 см. височина.
- През 1977-ма ставате първи в България, не беше ли късно на фона на добрите игри преди това?
Наистина може би трябваше да спечелим по-рано, но тогава домакински фактор бе доста значим и трудно бе някой да те остави да спечелиш навън. След като спечелихме обаче ни гледаха с други очи и мачкахме наред. Следващата година дори не се изпотихме за първото място.
- Има ли някой, на който искаш да благодариш или да кажеш нещо?
Искам да благодаря на всички, които ме уважиха на юбилея ми в петък. Наградите, които получих ги посвещавам на моите състезатели от цялата ми треньорска кариера. Те бяха не само мои състезатели и ученици. Те бяха и мои деца. Винаги съм се гордял с тях. Всички те са достойни хора и съм сигурен, че затова принос има и волейболът. Благодарение на тях за село Искра се знаеше не само в България, но и в Полша, Молдова и Русия. Те донесоха славата на нашето село. За господа политиците искам да кажа, че спортната площадка за волейбол дари самочувствие на всеки искренец. Днес тя е потънала в бурени. На времето тя бе построена с доброволен и колективен труд на жителите на селото. Намерете възможности и възстановете това свято за нас място. То е нужно на младите, не на нас – ветераните. Благодаря!
