Тези дни поради техническа авария съм без кола. Това не е никакъв проблем. Ходя на работа и се прибирам пеша. Обичам тези разходки. Сам, мълчалив, напълно глух съм за глъчката около мен. Снощи прибирайки се чувам звуците на китара. Възрастен господин свири и пее стари градски песни. А във всички стари градски песни се пее само за любов. И страст. Музиката почти винаги е танго - най-страстният танц. "Аз искам да те забравя, любов...", запя. Жегнаха ме този вопъл и този стон в песента. "Аз искам да те забравя, любов..."...
Размислих се. Да, Любовта е такава понякога, че наистина искаш да я забравиш. Освен радости, щастие, усмивки и чудно вълшебни мигове, тя носи и болка, способна е да нарани, да опустоши и да изгори всичко в теб. Рядко е това, но го има. То като че ли е част от нея. Но нека се замислим за мъничко - само любовта ли може да постъпи така с нас? А ние не носим ли болка, не нараняваме ли, не обиждаме ли? Ядосал си се нещо или пък някой те е ядосал. Обаче таиш всичко в себе си и хайде - бентът на яда се отприщва щом се прибереш у дома или щом видиш любимия си човек, съпруга или съпругата си... Е, тогава не носим ли болка? Не нараняваме ли? Не обиждаме ли? Правим всичко това разбира се. Или пък лъжем някого, съвсем съзнателно го лъжем за нещо. Даваме му някакви надежди, които после го парят, защото се оказва, че са били празни. Е, неговата душа не е ли опустошена? Опустошена и огорчена е и още как.
Но да поискаш да забравиш любовта... Че ти си я чакал, молил си се за нея - често и през сълзи, щом си сам, копнеел си за нея - и изведнъж да поискаш, да пожелаеш да я забравиш. Е, добре. Да кажем раздялата е била болезнена. Край. Любимият ти човек вече не е до теб и ти не си до него. Живот е това, не е шега работа - носи и такива неприятности. Някои успяват да устоят, други нямат тия възможности, тия сили. И край - раздяла. Тишина. И в тази тишина двамата разделени вече искат да забравят всичко... всичко, преживяно, изживяно, минало, всички спомени. Искат да забравят любовта. А не се и сещат как и колко са чакали тази Любов да дойде.
Да, боли, трудно е, но да искаш да забравиш любовта...Че нали след време известно те отново ще чакат любовта да дойде? Любовта не е само един човек. Един човек е обичта. Тя е по-силна от любовта. Тя е тази, която даваме всеки ден, всяка секунда, всеки миг на любимия си човек. Обичта... Да обичаш - че това е най-голямата радост на света! Ти обичаш и си обичан! А любовта е част от обичта. Двете не могат една без друга, но обичта е по-горната. Затова... каквото и да се случва или случи, не стигайте чак дотам да искате да забравяте любовта. Спомнете си как сте я чакали, как сте копнеели за нея. Забравете човека, с когото сте били, но не и любовта. Не обвързвайте двете неща - те са толкова различни. Образът избелява, избледнява, губи се с годините и времето. Но любовта никога. Тя е винаги в нас. Чака ни така, както ние я чакаме. И никога не иска да ни забрави...
