Майка ми живее в Кипър, а най-добрата ми приятелка във Великобритания. Правя това уточнение, за да стане ясно на драгия читател, че съм висяла, чела, пила кафета и галони вода по летищата. Много пъти. Когато някой близък си идва у дома никога не ти пука за останалите хора на терминала. Качваш се на кола или такси и отпрашваш, без да обръщаш внимание на никого. Но когато изпращаш багаж (респективно очакваш такъв, защото ние, българите, не вярваме на пощите или на куриерските фирми), или посрещаш познат на твой познат, за да направиш услуга или чакаш закъсняващ полет, ако само мъничко се заслушаш в шума наоколо се открояват повтарящи се думи, изречения, дори цели разговори. Любимият ми летящ тип хора са тези, които се връщат от цивилизацията (САЩ, Великобритания, Холандия, Швеция, Белгия, Германия и т.н.). Те се разграничават по класа от тези, които се връщат от Гърция, Кипър, Италия, Румъния или с една дума от не-цивилизацията. Независимо от успешния си житейски път, който се изразява в това, че са стигнали до така бленувания "Запад", те се возят в автобуса или в метрото. Да, возят се в градския транспорт, да, точно като нас. И там разказват историята си... Първа опорна точка от историята: И там има черни. Ами миришат си в метрото, миришат си, ама не колкото нашите цигани! - Да, наистина го чух днес на връщане от Терминал 1 в автобус 84. Видите ли госпожицата живяла няколко години в "Бронкс". И там миришело... но не на цигани. Второ: Ние vs. Вие. Тези хора нямат никакво чувство за принадлежност. Те ту са от нашите, ту са от вашите. Ако е удобно, и то само в няколко натрапващо повтарящи се изречения от типа на „Е, да, ама все пак не могат да правят като нашата лютеница.” или „Друго си е то нашата природа”. В тези случаи е замесена една друга България. Онази от детството, която има вкус на филии с домашна лютеница и натрошено сирене и мирише на розово масло. Носталгията се отнася за една вече изчезнала държава, за едно приключило отдавна детство. В повечето изречения принадлежността е отвъд и винаги е придружена от "там". Пример: „На нас там пътищата ни са къде-къде”; „Ние там всичко си имаме. Нищо не ни липсва”;”Ние там пътуваме много дълго до работа, но иначе всичко е точно”. Трето: ЧетА или четЪ. Всички казват колко много четат на запад. Ама много. Едва ли не постоянно. На моменти изглежда сякаш се опитват да ни убедят, че ние сме виждали книги само в кенефа и не ги ползваме по предназначение. Но не звучат убедително в изречението: „Аз там наистина доста четА, ами да. И в метрото четЪ, и, като цяло много си четЪ, но те там всички четАт.”. Отново истински случай от автобус 84 някъде по Цариградско. Хайде сега някой да ми каже от многото четене ли се забравя как се произнася думата или никога не са били наясно?!? Четвърто: Диалект мой свиден. Мдааа...Всички те още си "мякат" и "ъ-кат". Точно като нас. Знаем, че винаги можем да различим сливналия от търновлия, както никога не можем да сбъркаме някой от Ямбол с врачанин. Само дето завърналите се ги е срам. И затова диалектът е придружен от чуждици, произнесени по най-извратения възможен начин, сякаш са лапнали не горещ картоф, а нечий...извинете, нечия ръка до лакътя. Чуждиците често са смятани за сложни от произнасящите ги, като "air-conditioning". Транскрипция на това, което чух днес трудно мога да приведа като пример, въпреки общо 12-те години изучаване на английски, но ви предизвиквам да захапете коркова тапа и да опитате да набутате всички гласни в българския език измежду съгласните в "air-conditioning". Ето, вече сте западноевропеец. Не забравяйте да подчертаете, че сте забравили думата на български...иначе Кичка Бодурова може да ви се разсърди! Пето: Културата, музеите и всичко това, което в България го няма. Наистина изкуството на моменти е извратено, странно, нестойностно в наши дни. Но запомнете! Взимането на брошура за изложба в Лувъра, не е посещаването му. Гледането на трейлър за театрална постановка не е същото като да си купиш билет...и да видиш постановката. Кой и защо убеди българите в чужбина, че е похвално да говориш за изкуство, без да го разбираш?!? Шесто: Облеклото. В случая разглеждаме в частност жените. Те летят с един тон грим и най-новите си дрехи. Обуват си ленен панталон, въпреки че в България е ноември, а те трябва да сменят още пет транспорта, за да стигнат някак до Силистра. Или пътуват с чисто нов бял костюм. За тези, които не го знаят - това НЕ СА дрехи за път. Но сигурно изразяват нещо...може би социално положение...може би нещо друго... Седмо: Парите. Тук вече се говори за долари и евра, тук става въпрос за "валута", както през 90-те. Говори се толкова свободно, защото в "чужбината" всички ги имат. По много. Даже оставам с впечатлението, че в този куфар, под двата шоколада, има само пачки с пари. Всъщност се говори толкова много, защото тези, които си идват искат да ни докажат, че са по-добре от нас. Ние, които мизерстваме тук и нямаме, и те, които мизерстват там, НО имат. Осмо: Крайниците. Жените са винаги със затворени обувки, защото ги болят краката. Или са брали ягоди по цял ден, или са висяли на каса в последните пет години, по дванайсет часа на ден (защото "западняците" работят на осем часа и някой друг трябва да им държи супермаркетите отворени), фабрики, мандри, полета, вериги за бързо хранене...Никакво значение. Българските жени ги болят краката. Ръцете им имат маникюр. Току що е направен, бледо розов, светло кафяво, нещо, което не се набива на очи, но скрива напуканите и начупени нокти. Защото българките, които си идват от Париж се срамуват. Срамуват се от нас, другите българки, които също сме с напукани нокти и болни крака. Срамуват се, защото са си тръгнали, а ние се срамуваме защото сме останали. И така никой не е "Ние", "Вие" или "Аз". Автор: Диана Василева
