Нашият празник и нашата изява са погребенията. Чекаме некой да пукне и почваме да беснеем словесно що е пукнал.
Що е пукнал? Защо несправедливо е пукнал? Ама как така сега?
А когато някой убие някого, дори дете, казваме - има съд. И въобще не питаме - що се убиваме. Несправедливо ли се убиваме? Ама как така се трепеме? Как така катастрофа?
Музикантите умират. Защото не ги слушате.
Художниците умират. Защото нямате нищо на стената.
Писателите умират, защото не четете. Или щото са тъпи.
Случва се и да са тъпи. Обикновено са тъпи и единственият им роман се казва "Внимавайте как ще скърбите, когато умра".
Журналистите даже умират. Щото спират да играят оная игра.
А така наречените творци трябва да умират. Ако не умират, ако са богати, ако са на запад - това е съмнително. Нали така.
Плачете - ама страшно късно, на грешно място и с онази сълзлива кулминация, когато има включени камери.
Житейски подход.
Няма джаз, няма праз.
Ако толкова обичахте джаза, пианистите нямаше да умират от глад.
Ако толкова обичахте джаза, добрите пианисти щяха да са богати, а лошите - застреляни. Ама вие имате житейски подход - нищо не обичате. Нищо.
Само чекате некой да умре и почвате да го обичате.
Скръб. Безкръвна скръб.
