Тя е една от първопричините да създадем кампанията "Вдъхновителки". Покрай своя блог Люба Златкова е по-известна като Буболинката, но често я наричат също нечовек или супермама. Тя е майка на пет деца, създадени с любов и желание заедно с един-единствен мъж, в когото Люба е влюбена повече от 20 години. И ако дотук всичко звучи невероятно, нека добавим, че тя е майстор на торти, за които малцина вярват, че са дело на само един човек, при това непрофесионалист. Преди няколко години Буболинката става толкова популярна със своите фамозни торти в интернет, че на ден получава десетки запитвания за поръчки. Днес вече не приема поръчки, защото изцяло се е отдала на семейството си. Със съпруга й Пламен имат четири момчета, а съвсем наскоро се роди и тяхното най-младо чудо - дъщеря им Белослава.

Навремето, когато идвали татковци да взимат тортите на децата си и виждали майсторката, често възкликвали: "Правите торти, имате три деца и не сте дебела!“ Не само, че не е дебела, Люба изглежда като модел, който полага по няколко часа на ден грижи за своята външност. Всъщност единствената грижа, която полага, е да се чувства щастлива.

Спомняш ли си кога възнамери да имаш пет деца?

Откакто се помня, най-голямата ми мечта е била да бъда майка. Първите спомени за това желание са, откакто бях 5-годишна. Още по-мъничка съм била, когато постоянно съм искала майка ми да ми роди братче или сестриче или да намерим пред вратата кошница с бебе, което да отгледам. Ходела съм по всички съседи, които са имали бебе, за да гушкам мъниците. Наистина съм родена с инстинкта да бъда майка. И наистина сестричката ми я отгледах аз. Тогава татко завършваше в Русия, майка работеше. Когато той се връщаше, ходеха по цяло лято насам-натам, а аз се грижех за сестра ми Вероника от сутрин до вечер. А бях 6-7-годишна. Правех й закуска, преобличах я и я разхождах в парка дори. Тя беше на 3 години и половина, когато тръгна на художествена гимнастика и понякога отново аз я водех, въпреки че беше супер далече от вкъщи - сменяхме две превозни средства. На 4 години вече можеше да пише ръкописно и да чете, пак аз я бях научила. Това ми беше втората мечта - да бъда учителка. Та покрай сестра ми частично сбъднах две от мечтите си.

Имаше една история за това как си решила децата да са именно пет?

Да, в 9 или 10 клас учехме за цар Самуил, който имал трима братя - Арон, Давид и Моисей и на мен тези четири имена много ми харесаха. В урока се говореше и за дъщеря му Косара, та аз реших, че някой ден, като имам свое семейство, ще имам четири момчета и едно момиченце, и ще ги кръстя с точно тези библейски имена. Само че първоначалната ми идея беше децата да са от различни бащи, защото много исках да бъдат различни и визуално, и като характери, за да ми е забавно. Цял живот това ми е фиксидея - да няма скука, да ми е интересно, да горя в това, което правя. От малки уча децата си, че човек, ако е достатъчно интелигентен, никога не може да му е скучно.

След това си завършила Английската гимназия в София и се срещнала Пламен, нали?

Да, приеха ме в Икономическия, но аз бях на море с гадже и си изпуснах датите за записване. Майка ми много се ядоса и каза, че в такъв случай трябва да замина да уча в колежа в Ботевград, където също бях приета. Ревах и мрънках много. Отидох с огромно нежелание. Моят мъж твърди, че ме е видял още в първия ден, в който съм пристигнала. Излизала съм от стаята си с черна рокля на бели точки и той си казал, че това момиче един ден ще бъде негово. След това с него станахме много близки приятели. Той беше деликатен и нямаше нищо интимно помежду ни в продължение на цели две години и половина. Накрая каза: "Край, спирам да те преследвам!" Замина си за два дни, а аз усетих такава липса, че едва дочаках завръщането му. Така станахме гаджета, беше 10 декември. Вечерта заедно гледахме концерт на Мишо Белчев и песента "Не остарявай, любов" стана нашата песен. След две години забременях с най-големия.

Той знаеше ли за плановете ти за деца?

От самото начало съм му казвала, че искам да имам деца, но не ми е обещавал нищо, не сме планирали. Във времето нещата се случваха спонтанно, но всичките ни деца са правени с желание и любов и не са се появявали случайно. Имаме едно загубено бебе между първото и второто, което беше тежък момент и за двамата.

Някога стоял ли е пред теб въпросът "кариера или семейство"?

Не, не съм от жените-кариеристки. Уважавам ги, но не съм една от тях. Както и уважавам жените, които не искат да имат деца - всеки има право на своя избор. Най-важно е човек да се чувства щастлив. Кариерата не ми е била приоритет, но каквото и да съм работила, съм давала всичко от себе си. Такава съм - и едни чинии да трябва да измия, ако нямам желание за това, не го правя. И учителка съм била - имах ученици от 8 до 11 клас. Най-големите ми ученици бяха само две години по-малки от мен. Никога няма да забравя как на 8 март от всички колежки само на мен ми бяха подарили огромен букет с над 30 бели кали. И като учителка се справях чудесно и ме обичаха, макар че бях строга и не им спестявах двойките.

Повечето майки имат проблем с това - хем да държат нещата изкъсо, хем да си останат готини. Сигурно не съм първата, която те пита как го правиш?

Колкото и да е готино да си майка, толкова е и отговорно. Добрата майка е майка по призвание. Има жени, които раждат деца, но не са истински майки. Старая се да бъда истинска майка, майка по призвание. Не само по професия, както казва едно от децата ми. Защото третият, като разбра, че получавам пари за майчинство, беше възмутен: "Аз мислех, че това бебе си го родила, за да го обичаш, а не за да взимаш пари". Децата ми са супер различни, макар че са от един баща, а не от пет, както бях планирала. Важно е да имаш подход към всяко от децата, съобразен спрямо неговия характер и темперамент. Много търпение е необходимо. Както и да споделяш с тях, още от съвсем малки, ако искаш и те да споделят, и да ги слушаш, ако искаш и те да те слушат. Това са моите основни принципи във възпитанието. Либерален родител съм - никога не насилвам децата да правят или да не правят нещо. Казвам си мнението, казвам защо съм за или против, но ги оставям те да преценят как да постъпят. Опитвам се да побутна в правилната посока, макар че и това е относително, защото в годините съм се убедила, че не всяко нещо, което ние, родителите, смятаме за правилно, е такова. Децата сякаш имат интуиция да постъпват по по-добрия за тях начин.