Пловдивчани и пловдивските спортисти са прославили България по света в редица спортове. Преди 50 години местни алпинисти извършват нещо неправено дотогава - те осъществяват първата изцяло българска, а същевременно и пловдивска експедиция. Дванадесет души решават да покорят връх Демавенд, който е най-високият в планинската верига Елбурс, простираща се в  Северен Иран. Височината му е 5672 м. Самият връх  е угаснал вулкан.

На 4 юли ще се навърши половин век от изкачването му и респективно постижението на пловдивските алпинисти, които доказват нагледно, че градът ни е бил №1 и в този труден за практикуване спорт.

12-членната група, която ни прослави през 1967-а г., е в следния състав: Иван Табаков - главен ръководител, Васил Стойчев - негов пръв помощник, Георги Имов - технически ръководител, д-р Николай Атанасов - лекар, Илия Халембаков, Димитър Русев, Марко Сотиров, Стойчо Стойчев, Стоян Загорски, Милко Чернев, Славчо Балтаджиев и шофьор Петър Коев. Сред тях имаше автомонтьор, кинооператор, журналист и администратор. Всички изпълняваха главното изискване - да бъдат отлични алпинисти.

За съжаление, петима от героите, покорили връх Демавенд, вече не са сред живите. Иван Табаков, Васил Стойчев, Стойчо Стойчев, Милко Чернев и Славчо Балтаджиев няма  да честват 50-ия юбилей заедно със своите бивши съекипници. Подвигът на 12-те алпинисти и техните имена обаче заслужено остават изписани със златни букви в историята на родния алпинизъм. 

Но нека да проследим как нашите алпинисти извършват този подвиг и през какви препятствия преминават, за да стъпят на върха на угасналия вулкан Демавенд.

Идеята се заражда на 6 октомври 1966 г. Групата тъкмо се връща от успешното изкачване на хилядометровата стена на първенеца на Юлийските Алпи в бивша Югославия. Докато си почиват край шосето, някой подхвърля идеята - да подготвят и осъществят своя самостоятелна високопланинска алпийска експедиция. Изборът пада върху връх Демавенд. Той не е много труден за изкачване по обиколния път, но е привлекателен алпийски обект и за него е необходима подготовка, близка до тази за най-високите върхове.

По данни на Иранската федерация по алпинизъм се определят месеците юни и юли като най-подходящи за изкачване. Затова на 26 май 1967 год. групата потегля от България. Маршрутът им преминава през СССР. Те са запланували около месечна подготовка в Кавказ, откъдето да преминат в Иран.

Така нашите алпинисти изкачват високият 5043 м връх Казбек, който дотогава не е бил изкачван от българи. Той е обвит във вечен сняг и не е от най-леките за покоряване. След като получават разрешение от алпийския клуб в град Тбилиси, на 14 и 15 юни 8 души от състава - Георги Имов, Васил Стойчев, Илия Халембаков, Милко Чернев, Димитър Русев, Марко Сотиров, Стоян Загорски и д-р Николай Атанасов, изкачват първенеца на Южен Кавказ. По същото време Стойчо Стойчев и Славчо Балтаджиев покоряват съседния връх Спартак.

След това е превзета и следващата цел - връх Арагац (4095м) в древна Армения след кратък престой  за аклиматизация в космическата станция на Армения на 3200 м височина. И в крайна сметка, въпреки бушуващата снежна буря, те развяват за първи път българското знаме и на Арагац.

Пловдивчани стават нетърпеливи и преминават съветско-иранската граница. За първи път те почувстват осезателно, че са навлезли на Азиатския континент. Налага се да изминат 800 км през пустинна местност със селца от глинени колиби, отдалечени на 200-300 км.  В Техеран те са приети сърдечно в българското посолство. В иранската столица местната алпийска федерация ги посреща изключително топло. Предоставят им снимки, материали и всичко, свързано с досегашните изкачвания на връх Демавенд. На тяхно разположение е поставен и иранският млад и много добър алпинист Рубен, който влиза в ролята и на преводач.

На 1 юли групата потегля от Техеран към селцето Рейне, което е единственият обичаен и фактически подстъп към Демавенд. След това решават да се разделят на 2 групи и да направят едновременно изкачване на върха от две страни. Едната група по Североизточното ребро в състав - Илия Халембаков, Марко Сотиров, Димитър Русев, Милко Чернев, иранецът Рубен, водени от Георги Имов. Във втората група са Стойчо Стойчев, Стоян Загорски, д-р Николай Атанасов, водени от Васил Стойчев, по Южното ребро, което е нормалният път. На 4 юли в 3 часа през нощта двете групи потеглят - всяка по своя път.

Групата по южното ребро достига първия ден до около 4200 м височина, където иранската федерация бе започнала строежа на малък сглобяем заслон. Те пристигат на мястото на бивака около 14 часа, когато южното слънце поддържа висока температура на въздуха. Минути след залеза обаче термометърът показвал -16 градуса.

На разсъмване към 5 часа групата потегля нагоре. До обяд стигат до 5000 м. Времето е хубаво, а и всички са в добро здраве. Затова единодушно решават да направят опит още същия ден да изкачат върха, да оставят българския флаг и записка и да се спуснат на 200-300 м под върха, където да бивакуват.

Алпинистите ни потеглят бавно нагоре. Пред тях ледът се редува с пасажи от застинала лава с причудливи форми. Багажът, който плануват да оставят на втория бивак, започва да им натежава. Към 17 часа стръмнината започва да намалява. Затъват във вулканична пепел, което затруднява още повече движението им.  Около тях се носи тежка миризма на сяра.  Умората и разреденият въздух ги кара да спират на всеки 3-4 крачки. Ненадейно на няколко метра над тях виждат малки кратери с отвори от 50-80 см, от които със свистене излиза жълт, наситен със сяра въздух. След стотина метра по наклона те навлизат в лабиринт от жълти скали от самородна сяра. Остават им последни крачки и кратерът на застиналия вулкан вече е в краката им, а мечтата им е изпълнена.

Половината от кратера е образуван от серните скали, а другата половина, откъм север, откъдето ще да дойдат хората от втората група, е напълно обледена. При залез-слънце излиза силен вятър, който направо ги смразява. За щастие поне се разнася тежкият, наситен със сяра въздух и всички почувстват облекчение. След това решават да бивакуват на самия връх. Влизат в палатките, но въпреки умората не могат да заспят. Появява се и главоболие, което най-вероятно е причинено от вдишания отровен въздух. На сутринта всички залитат и чувстват зле. Под светлината на фенерчетата си забелязват, че ледокопите и всички метални предмети са станали почти черни. През нощта вятърът е спрял и серните изпарения са легнали като зелена шапка върху върха. Тогава те осъзнават защо никой досега не се е осмелявал да нощува на Демавенд. Ако останат по-дълго, рискуват да получат пълно отравяне. Тогава те оставят записка и флагче и изстрелват уговорената ракета по посока на Северното ребро и бързо напускат върха. Само на 200 м по-надолу ги посрещат слънцето и чистият въздух и те са весели и доволни от постижението си. Имат готовност да се върнат на върха след час, ако има нужда. В този момент над тях се изсвистява ракета - северната група също се е качила на Демавенд. След 20-ина минути другарите им са в техните прегръдки.

Долу в селцето ги посреща цялото население. Никой не вярвал, че са успели да покорят върха без тяхна помощ, при това едновременно от две страни и с преспиване. Местните все пак повярвали на думите на иранския им колега Рубен.

Седмица по-късно нашите алпинисти вече са при близките си в Пловдив, окрилени от постигнатия успех!