Докато изчаквах окончателните съобщения за прогонването на вандалите от древния град Палмира в сирийската пустиня, една новина във връзка със събитието изпревари моята реакция. Путин се обадил на Бокова да й докладва, а тя му казала каква съкровищница на световната култура е Палмира и изразила желание руският Ермитаж да съдейства за възстановяване на щетите от вандализма в древния град.

http://kafene.net/news_and_analysis.html?fb_33654253_anch=36378388

 

Както се досещаме, телефонните разговори на Путин получават гласност само при желание от това да произтече желаният пропаганден ефект. Дали обаче Бокова ще спечели от този преразказ или ще бъде осветена още повече като руска кандидатура за върха на ООН, предстои да видим.

 

Да, Палмира не е наречена на бележития деец на италианското и световното движение Палмиро Толиати ( на чието име в СССР нарекоха цял град, произвеждащ съветските бракми с марката жигули). Така че нямаме нужда да ни се обяснява световното значение на Палмира ( моя милост е имал възможност да се запознае с руините й преди тяхното поругаване от вандалите от т.н. Ислямска държава).

 

Който и да беше прогонил рушителите на Палмира, щеше да заслужи поздравления за това- точно както американците за усмиряването на талибаните, взривяващи древни персийски паметници и огромни орелефи на Буда в Афганистан. Въпросът обаче е как да бъде прогонен и самият Башар Асад, който е източникът, а не решението на проблема в Сирия. Успехът му в Палмира не е индулгенция за всичко, което извърши срещу собствения си народ, включително като остави Палмира в ръцете на онези изроди без да е дал и до днес обяснение защо изобщо войските му пуснаха без бой пълчищата на наемниците да нахлуят от Ирак и да завладеят половината територия на някогашната Сирия, която вероятно никога няма се възстанови вече в предишните си граници.

 

Някой задава ли си въпроса, защо могъщият военен режим на Мубарак беше пометен от народното недоволство, докато в Сирия това така и не се случи с Башар Асад? Защо за проамериканския режим в Египет това се оказа възможно, но не и в силно обвързаната със СССР и Русия съседна арабска държава?

 

Да сте чували комунистическият лозунг „власт с кръв се взима и с кръв се дава”? Той обяснява защо още срещу първите мирни демонстранти в Дамаск на 16 март 2011 г. режимът отговори с болшевишка жестокост, радикализирайки постепенно, но необратимо опозицията, която далеч не беше оглавявана от крайни ислямисти, като бойците на „Ал Кайда” (прегрупирали се по-късно в фронта Ан Нусра).

 

Срещу Асад се опълчи голяма част от средната класа, а висши представители на собствената му власт избягаха от неговото обкръжение и се присъединиха към опозицията, настояваща за реформи и демократизация. Те не бяха терористи, с тях можеше да се преговаря за реформи и избори, но един сирийски диктатор с Путин зад гърба си и с помагачи, като фанатичните ислямисти от „Хизбуллах”, изпратени и финансирани от иранските аятоласи, никога не е имал друго намерение, освен да смаже с танкове и оръдия всяка опозиция, както направи баща му Хафез Асад, обучаван в СССР офицер, през 1982 г. при бунт в местното военно училище.

 

 

Новите хуни, на каквито приличат по своята кръвожадност човекоподобните масови убийци от т.н. Ислямска държава, при цялата си отвратителност, са далеч от успехите на Башар Асад в обезлюдяването на цели градове и райони в Сирия, бомбардирани целенасочено с цел всеобхватно опожаряване от въздуха чрез с ужасяващите варели с нефт (напалм), които не правят разлика между цивилни и въоръжени бунтовници. Най-големият сирийски град преди войната Алепо беше превърнат в призрачно място не в сблъсък между правителствените войски и „Ислямска държава”, а от целенасочените бомбардировки срещу окопалата се там сирийска опозиция срещу режима в Дамаск.

 

Предстои някой ден трибунал за виновниците за зверствата в Сирия, чийто пионер в извършването на престъпления срещу цивилното население в особено големи мащаби беше тъкмо режимът на Асад. Смразяващите самохвалства на брадатите чужденци, разпространяващи отвратителните сцени с екзекуции на заложници и пленници, не само се случиха няколко години по-късно, но и пропагандно засенчиха „славата” на извергите с военни униформи на режима до степен, че човек се пита дали това е случайно.

 

Само че кадровите убийци на заплата в Дамаск не се хвалеха със зверствата , а биваха изобличени от смели хора, успели да заснемат сцени, като обезглавявания на вързани бунтовници с електрически триони. Тези хора са „братя по оръжие” ха руските си закрилници и се опитват да убедят света, че го освобождават от тероризма, надявайки се на индулгенции  от рода на онези, които Червената армия получи след Втората световна война и чрез тях си присвои правото да се разправя с поробените народи от позицията на освободителка.

 

 

Ето поради тези причини Асад, който оцелява досега с подкрепата на проиранската фундаменталистка ливанска групировка „Хизбуллах”( тъкмо военното й крило, действащо в Сирия, е обявено за терористична организация от ЕС, да не говорим за САЩ), не може да мине в очите на осведомените за защитник на цивилизацията от варварите. Обстоятелството, че на Путин му е изгодно да го представя в такава светлина и че  прочистването на Палмира от вандалите му дава тази възможност, не означава, че тази спекулация ще върне стотиците хиляди жертви на режима в Дамаск от онзи свят- нито ще извиси морално един касапин на собствения му народ като „с(ъ)ветски закрилник” от новите хуни.

 

 

През втората половина на миналия век Съветският съюз построи моралната си легитимност пред международната общност върху приноса си във Втората световна война в разгромяването на по-голямото зло към онзи момент от самия Съветски съюз, каквото е била нацистка Германия. Заслужените ръкопляскания за Червената армия при освобождаване на нацистките концлагери обаче заглушиха почти напълно писъците на милионите съветски концлагеристи преди, по същото време и дълго след това.

 

Лицемерието не бива да се повтаря в случая със сирийския режим.

Share on Facebook