Искам да ви разкажа за моята Фея. Нарекох я така, защото това е жената, която ми даде един от най-красивите уроци в живота ми.
Феята може да има още много имена. Поне по едно име за всяко от многобройните й лица. Тя обича да казва, че в нея живеят по няколко „женки“. Трудно ми е да й правя описание, защото всеки епитет и всяко сравнение няма да са точни за нея. Ако са точни за едната й „женка“, няма да са точни за другата. Във всяко нещо е по своему необикновена. Даже, като пиша „необикновена“, ми звучи твърде обикновено. Шашава е. Великолепно шашава. Тя си е тя и няма друга такава. Каквото и да напиша, умножете го по 100, разделете го на 4.735 и му сложете по две пера от фламинго и 1/4 от котешки мустак в края – така евентуално ще получите представа за мерките на тази щура личност. Но едва ли. Щура, ексцентрична, забавна, шеметна, гласовита, секси, Феята не остава незабелязана никъде. Дали ще купува кафе от будката, или ще казва „добър ден“ на шофьора в маршрутката, тя го прави по забележителен начин. Зашеметяваща е енергията, която оставя след себе си. Разточителни са чувството й за хумор, талантът й да превърне черното облаче в цветно петно, от което да бликнат конфети, непоносимостта й към кахърното живеене в ниското, към неистинските хора и непотърсените мечти. Разточителен е оптимизмът й, разточителна е грижата й към другите, разточителна е страстта й към живота. Обича да казва за себе си, че е богиня и, повярвайте ми, всяка друга би ме подразнила с това, но не и тя. Феята е родена на Коледа и винаги съм подозирала, че това не е случайно. Великанска, монументална жена. По-скоро женище. Стихийна в своята емоционалност, категорична в начина, по който крачи с малкото си тяло и гигантски дух. Винаги на висок ток, винаги в ефектна одежда, но без грим и без преструвки. Тя е това, което много жени се опитват да бъдат в своята женственост. Има даже отгоре. С твърд характер, напета осанка, колоритен речников запас, енергичен дух, в същото време тя притежава чувствителност, по-фина и чуплива от порцеланов ангел. Хората рядко го усещат. Ако го усетят, не им се вярва. Как е възможно нахаканата, перната в устата супермацка да носи фина и чувствителна душа?! По-вероятно е да чуете от някого, че е опасна мъжемелачка и брутален непукист, отколкото да ви кажат истината. А истината е, че Феята е най-романтичното създание, което познавам. Влюбена е в любовта. Посветена й е до крайност. И я отстоява с цената на всичко. Наистина всичко.
Не че не съм я виждала да й е тежко. Не че не съм я виждала да страда. Беше преди време. Животът й претърпя грандиозна промяна и тя остана сама. Случвало се е на много от нас. Но не съм виждала такава ответна реакция на самотността. Сърцето й ронеше сълзи на разочарование, нощем се страхуваше да спи сама в квартирата си, но сутрин... Сутрин всичко започваше наново и тя заглушаваше воплите на своите рани, риташе страховете си отзад и излизаше от дома си, изричайки гръмко: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Тя беше убедена, че любовта я чака зад ъгъла и че най-доброто предстои. Беше си я „поръчала“ и си я чакаше. Беше си поръчала и момчето – искаше го висок, много висок, с хубаво тяло, с разкошен глас, широкоскроен, добър, умен, отговорен и... „да има топки“. Не че не разбирах желанието й, но няколко пъти се осмелих да й намекна, че на нашата възраст трябва да можем да правим компромиси с някои неща. И че ако й се падне така описаното неземно същество, но не е чак 1.90 м висок, не е зле да не изпуска шанса си с него. Не! Феята беше категорична. Тя не просто вярваше, тя сякаш знаеше какво я очаква. „Не ме интересува, искам го висок, много висок!“
През последните години зад ъгъла я причакаха всякакви същества. На моменти тя дори се объркваше, че това е Той, и се поддаваше на нуждата си да обича. Мисля, че дори за кратко обикваше някои от случайните минувачи на нейната улица, но никога не я видях да принадлежи. А нейният висок, неземен половин се бавеше... На моменти я виждах как се уморява да го чака. Друг път се ядосваше и тропаше с малкия си крак. Дори заплашваше, че търпението й ще се изчерпи. Страх ме беше да я попитам кого заплашва, страх ме беше и че някой ден ще излезе от вкъщи и няма да извика никога повече: „Здравей, Любов!“ Страх ме беше, че ще започне да минава с наведена глава зад ъгъла, без очакване, без вяра, без чудото, в което беше убедена. Страх ме беше, защото я обичам. Но и не ме беше страх, защото я познавам. Феята не би могла да крачи с наведена глава. Дори да й се наложи да пълзи с поглед към земята, тя ще вика ден след ден: „Здравей, Живот!“ И с кокетна усмивка ще доближава ъгъла, напълно уверена, че нейната любов е някъде там.
По същото време вселенско отчаяние беше хванало мен за гърлото. Безпътица. Светът ми беше мрачна преизподня. Знаех, че ако избягам, ще умра на мига, а ако остана, ще умирам бавно и дълго. Не виждах ни път, ни спирка. Никакво спасение. Честичко ми казваха: „Я се стегни!“ Не можех да се оттърся от усещането, че същите хора биха казали и на умиращ да се „стяга“. Други ме съветваха: „Откажи се, избягай. Спаси се. Намери си резервен билет и дим да те няма!“ Приятели, загрижени за мен, и добри хора. Може би никога няма да ги боли като мен, но и никога няма да полетят толкова високо. Чух и най-приятелското: „Умирам от страх за теб. Каквото и да решиш, аз стоя зад теб.“ И аз умирах от страх. Виждах само безнадеждността, чувах само самотата... или поне щеше да бъде така, ако не беше моята Фея. Тя единствена всеки ден ми повтаряше: „Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс!“ Тя вярваше безрезервно, че пътят, по който съм тръгнала, ще отведе не само мен, но и всички замесени, в едно по-добро Утре. Тя не ме баламосваше, тя искрено и дълбоко вярваше, че има причина да ми бъде дадена толкова трудна любов и че тази причина ще се окаже добра за всички. Не ме оставяше да падам. Видеше ли ме да клякам от болка и умора, започваше да ми разказва смешни или вдъхновяващи неща, скачаше и купуваше вино, мента, шоколад, идваше с мен до вкъщи и казваше, че няма да си тръгне, докато не види очите ми сухи, четеше ми хороскопи (само тези, които щяха да ми харесат), намираше, създаваше и тълкуваше знаци в моя полза и за мое успокоение и всеки ден, ама всеки ден успяваше да ме усмихне. Казваше, че е посипала любовен прашец върху нас и че не ни позволява да се отказваме. Затова я нарекохме нашата Фея. Историята ни изглеждаше напълно невъзможна и единствена Феята не мислеше така.
В същото време тя продължаваше да чака своето високо и перфектно момче и продължаваше да излиза всеки ден от дома си под ръка със своята повеля: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше преди година, когато животът й отговори. Любовта наистина я чакаше зад ъгъла. Буквално зад ъгъла. Срещна момчето на ъгъла пред дома си и то се оказа високо, много високо, както и всичко друго, което си беше „поръчала“. Докато пиша това, тя избира обувките си за тяхната сватба. Мхм, в петък сме на сватба. В петък ще видя нагледно как животът казва на Феята и нейното високо момче: „Здравейте! Имате ли други поръчки?“
Благодаря ти, Фейо, за урока! Благодаря ти за нагледното упражнение по вяра! Ти беше права – на малцина се дава толкова красива любов. Кои сме ние, че да я хвърляме в нищото?! Да, трудна е тази любов, подлага ни на нечовешки изпитания, но няма да излезем от изпитанието като страхливци. Защото, както обичаш да казваш, докато ние не се откажем, съдбата няма шанс!
