Дани Ганчев е душата на известната “new wave” група "Тангра”, която триумфиращо се завърна на сцената след 25 години.
100-процентов Водолей, роден през 1948 г. в центъра на София, на Перловската река, той е най-младият потомък на аристократичен род.
Баща му Стефан Ганчев е индустриалец, основател на фабрика за каучукови изделия "Зебра", отнета му насилствено от "народната власт". А по майчина линия Дани е правнук на Якоб Райншмид, пристигнал от Виена със свитата на княз Фердинанд като ландшафт архитект.
Останалите му дядовци са юристи и банкери, дипломирани във Виена, наследници на боляри, преселили се от бившата столица Велико Търново.
В семейството всички са полиглоти - освен основните европейски езици, се говорят и екзотични, като есперанто, унгарски, скандинавски езици.
Може би затова Дани се чувства уютно навсякъде по света и бързо се превръща във всеобщ любимец - тук, в Словения, във Финландия, в Норвегия, в Холандия или в Белгия, чийто поданик е в момента.
Гражданин на света, космополит, музикантът навсякъде се налага с таланта и артистичността си.
Дани Ганчев продължава разказа си за музиката, любовта,приятелството и предателството - в уникално интервю единствено пред"ШОУ".
- Дани, след екстрадирането ти от Югославия, което за теб е тежка рана, ти се прибираш в София. Как завари родината?
- Като се върнах в София, заварих тук скука и сивота. Разхождах се из града в жегата и не знаех какво да правя. Оставих бележка на вратата на Косьо Марков, че съм се завърнал завинаги в България... Като си е дошъл от някакъв фестивал с група “Тангра”, се свързахме. След толкова много години се видяхме в зала “Универсиада”, седнахме във фоайето и аз му разказах за 14-те си години в Словения и как накрая югославските тайни служби са ме изгонили от страната. Косьо ми предложи да се включа в тяхната група “Тангра”.
И така, тръгнахме по турнета, изнесохме над 20 концерта из България. Преди последния ни концерт в София в зала “Универсиада”, аз заявих на групата, че съм им много благодарен за възможността да свиря с тях. Но музиката, която свирехме, беше много далече от моя вкус. А и не можехме да излизаме в чужбина заради Чочо Владовски, чийто брат Трошан беше “невъзвращенец” в Щатите. Казах им, че моето намерение е да сформирам своя група, за която аз да си събера музикантите, които да са съмишленици на моята естетика ню уейв философия и естетика. Косьо
Марков ми даде да разбера, че ще ми бъде трудно да наложа ново име толкова бързо. Затова той предложи името “Тангра” да остане, понеже вече беше популярно, но да сменим членове на групата...
- Как намери точните хора за новия стил на групата, който искаше да наложиш?
- С Косьо вървяхме по “Витошка” и срещнахме Богдан Томов. Казахме му, че търсим китарист, той ме изгледа и каза, че познава такъв човек, който е ню уейв като мен и се казва Валери Миловански. Даде ми телефона му. Като се прибрах, веднага му се обадих. Опитах се да му обясня на словенско-български за какво става дума. Той ми каза:
“Копеле, не те разбирам какво говориш...
Ела вкъщи.” Живееше близо до нас, на ул.“Марин Дринов” и аз отидох незабавно. Заварих го сред партитури на “The Рolice” и джаз да лъска грижовно струните на китарата си...
Интуицията ми подсказа, че това е човекът, който търся. Веднага му казах: “Идваш с китарата на репетиция в читалище “Петър Берон”, утре в 1 часа!” Валери остана страшно учуден на моето бързо решение. Той надмина очакванията ми, а освен това между нас започна голямо приятелство.
Днес той носи името Джон Валери и е в Щатите. След като се раздели с “Тангра”, направи световна музикална кариера. Ден не минава без да се чуем с него или да си пишем по интернет. Дори свирим заедно в скайп. Невероятно е макар и по този начин да сме заедно.
- Как избрахте певец на групата?
- Пробвахме доста кандидати за слава. Имаше и абсурдни, и смешни ситуации. Един ден Косьо ми каза: “Поредният човек е у нас в кухнята!”
Отидох у тях и видях Стенли. Похвалих прическата му, ню уейв, много приличаше на страхотния британски басист на групата “Каджагугу”.
Но се оказа, че той всъщност бил принуден да си подстриже “хубавата дълга коса”, както се изрази, защото пеел в Ансамбъла на народната армия... Като печен групар, веднага разбрах, че ще привлича жените – хубавичък, гледа леко мръснишки надолу, с тези вежди... Помислих си: “Сега, ако и пропее!” /смее се/ Той пусна касетка със свое изпълнение на парче на Дейвид Ковърдейл - видях му диапазона, пееше динамично и правилно.
Дадох на Косьо дискретен знак под масата, че момчето “става”... Стенли наистина оправда очакванията ни и стана любимец на публиката. Не виждам с кой друг певец бих работил така успешно тук.
- Много важно е за теб да изградиш ню уейв - визията на група “Тангра”... Трудно ли го постигна?
- Комунистическият отдел “Култура” не беше и чувал за пънк и ню уейв... Според тях най-опасен беше стилът хеви метъл. Но аз бях с друго мислене и те не знаеха колко всъщност бях опасен за тях.
си с косата право нагоре. Режисьорката Ласка Минчева идваше с една кофичка и ми мокреше главата, за да ми я сплеска надолу. Измъкнах костюма на баща ми, който беше огромен, сложих широка бяла риза и червена вратовръзка. А тя се чудеше: “Защо така си се облякъл? Сложи дънки, нещо по така.” Отговорих: “Чакай, това са американски панталони, защо трябва да се правим на американци?”
На един абитуриентски бал във фоайетата на НДК до нас се беше присламчило едно цивилно ченге. Държеше ни под око и подслушваше.
По едно време каза: “Хайде, като се обличате за сцената, да няма метал - прически и черни кожени дрехи с кабъри!..” Отговорих: “Спокойно, няма да има метал атрибути!” И нахлузих огромния сив костюм на баща ми, найлоновата риза с тънко райе и яркочервената вратовръзка! Крещях от подиума долу на ченгето – “Родил съм се изглежда много надарен...” Ченгето беше изиграно! Но бях извикан при шефа на Концертна дирекция Тончо Русев, за да бъда “смъмрен” в присъствието на Косьо Марков, който беше отговорник на групата. Не трябвало да ходим с дълги “упадъчни” ризи, пуснати извън панталона. По време на един концерт се изхитрих и казах:
“Жега ми е!!!” и си извадих ризата извън панталона... Бях обвинен от Тончо Русев, че тази дума е нецензурна и че следва да ме забранят за период от три месеца... При следващите концерти вместо нецензурната дума “жега”, казвах: “Топличко ми е…” И пак си вадех ризата над панталона...
Визията на групата е много важна - артистично държание, отличното професионално изпълнение, а свиренето да изглежда между другото и с лекота. Сцената и осветлението пък трябва да са направо в минималистичен стил - да е изчистено, а не натруфено без вкус.
Мразя да анализирам шоуто като музика и сценично поведение - предпочитам да го върша. То е като да казваш поантата на вица
предварително! За да носиш с кеф небрежно готина дреха, не е нужно да я “разпориш”, за да обясняваш как и от какво е ушита.
За останалото елате на концерта на 1 декември 2016 г. в зала 1 на НДК.
Ние сме ВАШИ и ако вие сте НАШИ! /смее се/
- Предчувстваше ли още в началото, че групата ще имате такъв голям успех?
- Усещах с всичките си сетива, че съм на прав път... Много хора се опитваха да ме разколебаят. Много мразя, когато някой ми каже:
“Няма да стане!..” Това още повече ме настървява. За пръв път се появихме на стадион “Васил Левски” на някакъв празник, имаше и мажоретки. Някои от публиката си помислили, че слушат “Дюран Дюран”, докато не пропяхме на български... /смее се/ След няколко дни момичета от тези мажоретки ни забелязали с Вальо Миловански в трамвая, на път за репетиция. Проследили ни и след това идваха всеки ден... Бяха ни много верни, стояха безмълвно на репетициите, за да не ни пречат. Идваше и Милена Славова – красиво момиче с восъчно бяла кожа и черна коса. Държеше се безцеремонно и нахакано, имаше и дарба. Съветвах я да не се оставя да я променят, да бъде горда и уверена в себе си. Скоро нашите фенове станаха хиляди... “Тангра” постигаше успех след успех напук на
невярващите!
В “Тангра” съм излял цялата си душа, когато бях отритнат, изгонен от югославските служби УДБА. Бях откъснат от социалната си среда и дадох всичко. Доволен съм, че стана една прекрасна група, която и сега, след 25 години, вълнува феновете.
- Ти си и един от създателите на кафенето “Кравай”, което се превръща за музикантите в София в нещо като “Бистро” в Любляна...
- Когато аз се върнах, всички се събираха на “Магурата”. След репетиция, каталясали, ходехме там - гъзарехме се, пиехме кафенце. Но там започнаха да идват чейнчаджии и какви ли не, на нас ни стана неприятно. Казах на Валери Миловански един път да се видим на кафето по надолу. И така започнахме да се виждаме на “Кравай”. Лека полека – 20-30-50-100 – в един момент там стана гора от облечени в черно хора с черни очила! (смее се)
- През 1990 година решаваш отново да емигрираш...
- Свирeх в Холандия, когато разбрах, че българският народ отново е избрал комунистите на първите свободни избори през 1990 г. Реших да не се връщам и да пусна котва в Белгия. С мен тръгнаха Светльо Славев, певецът, и Емил Герасимов барабанистът на “Тангра”.
Тони Хадад от “Ахат”, който също свиреше с нас в този етап, не пожела да емигрира.
Отидохме в туристическото селище Зон Ен Зее, край Остенде, белгийската перла на Северно море, където започнах да се занимавам с анимация - вид атракциони, забавлявах гостите с музика.
Емил пък стана ди джей. С него свирехме и като дуо “Тангра”. Така имахме постоянна работа. Светльо остана в Брюксел.
- Не ви ли беше мъчно за вашата публика?
- Ние, когато бяхме на върха на славата, се пръснахме по света. Само Косьо и Стенли останаха тук. През всичките тези години тъгувам, че в кулминацията оставихме нашите фенове с празни ръце – запалихме нашите почитатели и изчезнахме. Дори цели 25 години не можах да се възползвам от плодовете на престижа и заслуженото. Можехме да се развием и да ги дарим с още музика. Сега се събрахме поне тримата.
Вальо и Емо се надявам да дойдат за концерта в НДК. Вальо много ми липсва със своя принос в изграждането на ню уейв групата. Той
в Америка е наблегнал на джаза и леко е загърбил рокендрола, явно.
Двете чудесни момчета от “Гравити Ко” - китаристът Иво и барабанистът Стефан точно се вписаха на мястото на Вальо и Емо. На много високо ниво са те. С голяма симпатия към мен ми казват, че навремето, като юноши, са станали фенове на нас, "Тангра II” и съм им бил променил мисленето, музиката и естетиката изобщо. Чувствам се прекрасно сред тях, както на сцената, така и в живота. Явно ни предстои бъдеще в добра атмосфера. Чувствам се в свои води, нали съм Водолей. (смее се)
- Каква е тайната на успеха ти с ню уейв групата "Тангра"II?..
- Първо: Когато свириш, от 100%-овите ти възможности трябва да изглежда, че даваш само 15% от тях - визуално и музикално. Така правя винаги, а не само в "Тангра".
Второ: Музикалната ми култура съм изградил - като се започне от класическата музика за основа, преминавайки през "хипи тайм", джаз, поп рок, блус, фюжън, кантербъри саунд, краудрок, пънк, ню романтик и ню уейв. От влиянието на всички тези стилове забърках уникалното звучене на ню уейв групата "Тангра"II. Получиха се прекрасни хармонии, ритми и бленди в аранжиментите на песните.
Често използвам педали - например: акордът е ре мажор, а в баса тонът е си (D/B), при което в звученето е в си минор 7, а степента е отдолу, както харесвам. В хармонията избягвам всякакви "бръснарски" терци, а поставям квинти, кварти, секунди, степените 4/5, които не позволяват да се определи в мажор или минор е парчето - публиката сама трябва да съучаства при слушането. Почти отсъства основният тон на акорда, а се движи непрекъснато в контрапункт. Това личи в нашите песни "Жулиета", "Оловният войник", "До последен дъх". А при "Бъди, какъвто си!" приложих обратното - почти непрекъснато звучи един определен тон в баса, а хармонията се разхожда около него. Времето е разбито не банално, а в синкопи. По този начин се получава подходящ груув (groove) и суингинг ефект. Ритъм секцията кипи отдолу, а отгоре заливам с дълги хармонични звуци, които отзвучават.
- Ти си близък приятел със Сашо Петров, автор на тестовете не само на вашите хитове, но и на едни от най-значимите и обичани български песни… От кога се познавате?
- Още от 1967 г., когато бяха момченца и заедно с брат му Коко гордо носеха китарите на "Бъндараците” от репетиционната до дома им - светилището на рока и свободата.
Явно от тогава се е заквасил и той с този дух, та днес е един от най-успешните текстописци в българската поп и рок музика. Освен, че притежава невероятен поетичен талант, е удоволствие и щастие да се работи с него. Най-великите ни ню уейв хитове са по негови стихове:
"Жулиета", “Циркът”, “Неделя в края на април”, "Бъди, какъвто си!", "Оловният войник", "Черно-бяла снимка", както и песните в бившата "Тангра" с Чочо Владовски, Бог да го прости - "Нашият град", "Богатство”, “Любовта, без която не можем”, “Безсъние” - ненадминат е!
Имам и две песни с него от 2000 г. по моя музика и мое соло вокално и
инструментално изпълнение и аранжимент - “Заключен съм” и “Без компас - това съм аз”. Казах му какво ми е на сърцето тогава, а той ми написа два текста, познавайки ме по-добре от самия мен.
- Носят се легенди колко бракове имаш. Ще разкриеш ли най-после тайната?
- През 1966 г. заминах да отбивам военната си служба като миньор в с. Маджарово, защото мразя униформите и не исках да ме острижат нула номер, въпреки че в мините имаше риск да хвана силикоза от прахоляците. Често ме гнетеше носталгията по София, приятелите и семейството ми.
Прищипах си пръста нарочно, макар да съм музикант и досега имам белег, но тогава ми дадоха 20 дена отпуск. Прибрах се у дома и скоро отидох при приятел на купон. Там заварих гаджето ми да интимничи с един хубавец. За да си я върна, й казах на шега:
"Хайде да сe оженим!"
Поканих я със себе си в Маджарово и тя тръгна с мен.
Във влака за Хасково, в купето се озовахме с група мои приятели от Хасковския театър. Между тях беше и моята приятелка, актрисата Пепа Николова от Харманли. Това беше средата ми, където през почивните ми дни идвах в Хасково. Гаджето ми, Катето, се похвали уверено и със самочувствие, че ще се женим. Актьорите подхванаха приповдигнатото настроение и ни понесоха към Харманли и Хасково. Там при сватба е традиция късно вечерта да се свири серенада под прозорците, целият град излиза на площада с бутилки алкохол и стана голям джумбуш. Умирах от страх, че наближава да ме оженят, но алкохолът ме тушира и на другата сутрин всички се озовахме в съвета. Кума ми стана самата Пепа Николова. Служителката, подавайки документите за бракосъчетанието, отбеляза, че булката излъчва непреклонна решителност. (смее се). Купонът продължи до другата сутрин, а когато най-после се прибрахме в Маджарово, срещнахме брат ми Венци, който също отбиваше там последната година военната си служба. Разбра, че сме подписали брак и възкликна: "Допило му се мляко, купил си крава!"(смее се)
И така станах семеен за известно време. Не след дълго констатирах, че сме прекалено млади за тая работа, Катето се прибра в София, а аз й пратих всичките вещи по пощата. Баща ми ни разведе, докато ние двамата го чакахме в едно кафе пред Съдебната палата.
После си наехме хотелска стая да полеем успешния развод, което не ни попречи и да не се разделим. /смее се/
Вторият ми брак, с Данчето, не е толкова интересен. Живяхме съвместно при нея месец-два, събрах си багажа и се прибрах у дома.
След като аз заминах за Югославия, й пратих картичка, че няма шанс повече да стигне до мен, защото тя цивреше под нашата кооперация постоянно. Отървах се зад граница. (смее се). За пореден път баща ми подаде рамо с развода, но едва когато вече трябваше да се оженя за словенката Милена и да узаконя сина си. Той беше станал на три годинки, докато ми оформят документите и нямаше място за отлагане.
Преди УДБА през 1983 г. да ме екстрадира от Словения, по време на кампанията срещу българите, постоянно живеещи в Югославия, службите са принудили съпругата ми да се разведе с мен. След което ме върнаха в България, понеже бях мега звезда и не можеха да приложат спрямо мен по-тежки мерки. Другите невинни българи са ги осъдили за шпионаж, микрофилми пращали са ги в затвор за по 12 години. След края на тоталитаризма всички ни реабилитираха, а Словения се отцепи от Югославия и е първата страна, влязла в ЕС след соца.
Когато се върнах тук и направихме ню уейв групата "Тангра"II, четвъртата ми жена Даниелка беше най-горещата ми почитателка. На първия ни концерт в културен дом "Лиляна Димитрова" така била поразена от изпълнението ни, че когато се прибрала вкъщи, баба й казала, че е дрогирана, защото очите й били насълзени. А то е било от концерта ни.
Станахме гаджета и през 1986 г. тя дойде при нас в Сандански, където свирехме преди заминаването в скандинавските страни и Западна Европа.
Беше си останала заклета фенка. Двамата премислихме за кратката ни връзка. Подписването на брак с нея щеше да й осигури задграничен паспорт да пътува с мен в чужбина. Кумове ни станаха Вальо и Бистра Миловански - китаристът на "Тангра"II и жена му.
И няколко пъти Даниелка ме посети - в Скандинавието, Холандия, Белгия.
Там емигрирахме заедно, но отношенията ни постепенно се обтегнаха.
Един ден с други артисти правихме атракцион в Зон Ен Зее за туристите в последния ден на ваканцията им. Аз бях по музикалната част, а художничка и гид от екипа им беше белгийката Даниел Дени. Веднъж й бях споделил, че вече не ни е точно в брака ни, а след това колегите й казвали, че лицето й греело от щастие. Не съм подозирал, че има чувства към мен, освен приятелството ни, каквото изпитвах аз. След шоуто с туристите Даниел Дени ни покани в бара на по чаша вино за добре свършената работа и по случай рождения й ден - мен и Емо, със съпругите ни. Но моята съпруга Даниелка не дойде. Останахме сами с белгийката на брега на морето, а по-късно се озовахме интимно в Дюните. Почувствах се шокиран да го направя интимно с толкова близка приятелка и колежка, но на следващия ден тя ми предложи брак. Разведохме се с Даниелка за седмица и моментално подадохме документи за женитба с белгийката. Властите са проучвали от родителите й, наистина ли имаме връзка, а ние бяхме постоянно заедно. Бракът ни продължи до 2013 г. Сега сме добри приятели.
- Коя е най-хубавата ти връзка?
- Най-хубавата ми връзка тепърва предстои... (смее се)
Обичам всичките си жени, любовта ни през годините ме е вдъхновявала.
- С какво се занимава синът ти, пое ли по твоя път?
- На 19 искаше да става басист като Фли от Ред Хот Чили Пепър. Бях очарован, че иска да стане музикант, но разумът му надделя и се радвам, че наблегна на компютърните технологии, в което е силен. Днес той е успешен млад компютърен специалист програмист, със своя фирма и свое семейство. Синът му -
моят внук - е най-малкият Ганчев в родословното ни дърво.
- А как се чувстваш по света?
- Навсякъде се чувствам добре с приятели - тук, в Словения, в Белгия, в Холандия, и всички намиращи се дори отвъд Океана, с които общувам по интернет. Не ги деля по националност. Не е важно от къде си, а какъв
си. Бъди, какъвто си! (смях)
- А ти имаш чепат характер...
- Аз съм 100-процентов Водолей и страдам от клаустрофобия. Не обичам да съм някъде по принуда, трябва да мога да си тръгна, когато поискам.
Обичам съпротивлението, да “ритам ръжена”, искам да съм винаги “на ръба” което ме мотивира, иначе просто ми е ужасно скучно.
- Май си доста суетен?
- Разбира се, това лошо ли е? Внимавам да не съм дебел, пия китайски чай за отслабване, боядисвам си кичурите с перхидрол, имам прекрасна металокерамика.
- Какъв е секретът на младежкото ти излъчване?
- Не обичам да го разказвам, а да го правя ( смее се)
- Вярно ли е, че освен с "Тангра”, сега свириш и с друга група?
- Да, макар още да не сме й измислили името. Все още не сме се представили на сцената, сериозно репетиции. Бумът предстои.
Публиката у нас и не подозира какво мога и на баса… (смях)
Ден, преди да ми се обадят Косьо и Стенли за "Тангра", се събрахме групари да правим парчета, които инак не е възможно да се чуят другаде. Това ще са песни на Гошо Минчев, Вили Кавалджиев, на Пеци Щуреца, на разформировани групи като на Косьо Атанасов, който вече не свири активно, да речем…
Чрез Вачо Бъндарака попаднах в свирещи рокабили компании в групата The Beat Club, по бараки, мазета и клубове - ъндърграунд положение. След
дългите ми пътувания по света започнаха да ми липсват изяви и на българската сцена. Започнах да разширявам кръга от музиканти тук, с които правим джем сешън. Китаристът Пешето от “Джандема” ме покани, с идеята да събере членове от известни групи: мен на баса, вокалист ни е гласовитият Тони Чембъра от "Монолит", Тонто от "Ахат" на клавишните и Жоро Марков от "Щурците" на барабаните, когото нарекохме Майора, тъй като държи много на дисциплината. Предложението на Пешето приех от сърце, за да свиря с български групари у нас като басист, а не само като кийбордист, както съм известен до сега.
Та сега изведнъж стана доста нанагорно - и с двете групи трябва да действам усилено. След 25 години отсъствие тук - няма, няма, а сега - 2 в 1. "Тангра"II е моята рожба и престиж, а с другите сме в началото, което тепърва предвещава неподозирани изненади. Много от песните, които правим, дори не ги и бях чувал, та сега се наложи да ги науча наизуст и ги разработваме. И при двете групи се чувствам превъзходно, всички са много мили с мен, както и аз към тях. Телефонът ми звъни постоянно и съм претоварен, но ми е приятно.
- Какво би пожелал на младите групари?
- Обичам да общувам с младите, защото и аз съм такъв по сърце! Бих им пожелал да не преиграват, да не копират клишета, а да вникват в съдържанието на текста и атмосферата. Важно е да си прям и искрен - публиката го разбира! Не харесвам музикантите да са
занаятчии. Аз във всичко влагам чувство и имам високи критерии към себе си и го изисквам от другите. Нека младите да се грижат за себе си и да са посветени на изкуството, което обичат. Да четат моите истории и да
се учат “как става”, но аз не поемам отговорност за това. (смее се)
Eдно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Таня Стоянова, фенка на Дани от 1984-та: Носехме снимката му върху значки на Ленин
През 1984, в мрачния соц., бяхме ученички в руското училище "Пушкин", "под опашката на коня". Там нямаше дори портрети на Левски и Ботев, а само на Ленин, Маркс, Енгелс и на руски учени.
Уроците в учебниците не само по руски и по български бяха претъпкани с Ленин и комунистически глупости, но и учебниците по английски.
Така през онези години известно развлечение ни носеше музиката по радиото - наред с казионната руска и българска партизанска програма се прокрадваха свежи парчета, особено за запълване на малки интервали преди новините в точен час - било за да не се прекъсне песен на обслужващите власта по средата, било с цел човек да се заслуша и после в емисията да му пробутат комунистическата пропаганда. В един момент от радиото зазвучаха нечуваните дотогава изключителни български песни като "Жулиета", "Циркът" и "Бъди, какъвто си!", две от които по текст на Александър Петров и музика на Дани Ганчев, а и трите с негов аранжимент, изпълнени от новия състав на група Тангра. Бяхме запленени от богатството и красотата на музикалната форма и блендите, както и от поезията. Появиха се и някои клипове по телевизията - видът им беше ненадминат с интересните прически и ретро дрехи. А в някои от вечерните музикални класации прозвучаха и интервюта с групата. Разбра се, че репетират в читалище "Петър Берон" и още на другия ден с мойта съученичка цъфнахме пред киното.
В някоя от почивките музикантите излязоха и ни поздравиха, но най-голямо внимание ни обърна Дани. Съвсем приятелси седна при нас и ни заразказва за Словения, от която съвсем наскоро беше пристигнал. Разказа ни за музиката, за тамошните му култови групи, като "Хазарт", "Септембър", "Ютро", и джаз формацията "Слънчев път". Там, освен на пиано, е свирил и на бас китара. Признат е за най-добър басист на цяла бивша Югославия, а култовата група "Хазарт" няколко пъти е номинирана за Евровизия със златните си хитове. Разказваше как го е викал Горан Брегович в "Бело дугме", но той отказал от лоялност към останалите си колеги музиканти, които боготвори и до ден днешен.
Всичко това за нас беше един фантастичен нов свят, в който ние потънахме. Още повече попихме външния вид на новата Тангра. Дотогава ние вече си бяхме шили някои нестандартни за соц-а дрехи от немското списание "Бурда", но Дани ни открехна къде да намерим лъскав плат за ризи и плътен цветен плат за сака - от магазина за юргани и дамаски от ъгъла на бул."Витоша" и "Алабин". От кориците и снимките в списание "Браво" изкопирахме тоалетите на най-нашумелите групи на Запад - Томпсън Туинс, Юритмикс, Синди Лопър и Мадона. Ушихме си шалвари и широки дрехи. От някъде изкопахме рибарска мрежа за потници. Залепихме със скоч изрязани от картички снимки на Дани и Вальо върху значки с Ленин и Георги Димитров, от които в огромни количества ни изсипваха училище.За щръкване на косата се използваше захарен разтвор или паста за зъби и Дани ни показа как да се втрива, така че да стърчи право нагоре. Накрая заприличахме на извадени от някой английски фен клуб, в пълен разрез с комунистическите униформи.
Освен това, Дани ни каза честотите на Би Би Си Лондон с водеща "нашата предана Ани" и радио Скопие, на които можем да слушаме най-новите световни класации, които по това време бяха оглавявани от Били Айдъл, Дюран Дюран, Тиърс фор Фиърс, Юритмикс, Томпсън Туинс. Правехме си записи, въпреки заглушаването. А той си носеше и цели плочи на тези групи, които ни записа на двете нас поотделно. Караше ни да си купуваме касетки с Андерсеновите приказки, за да записваме върху тях. Най-дългата касетка беше с приказката "Маруф обущаря", върху която се записваше цял албум, а книжарите се чудеха какъв е този интерес конкретно към тази приказка. Така, покрай музикалните класации, се заслушвахме и в емисиите на BBC LONDON и Свободна Европа и се просмукахме с анализите за реалната обстановка, или пък с фейлетоните за Ботуш Каишев и др.
Освен на репетициите, обикаляхме и всички улици, с надеждата да видим Дани. С него веднага ставаше забавно - правеше етюди и скечове в крачка. Какъвто беше на сцената, такъв беше и на улицата, и навсякъде с пънк-ню уейв прическата си, кожените си панталони и блестящите си ризи. Разбрахме, че си пие кафето на "Кравай" - тогава още никой не се събираше там, а той беше основоположникът. Също го откривахме на Синьото кафе и "Магурата". Винаги си се радваше на най-новите ни значки, тоалети и все по-пънкарски вид. Не след дълго се събраха цели рояци от последователи.
Така дойдоха и първите концерти. Купувахме си билети първи и не пропускахме представление в София, а сме ходили и в Сливница, Сандански и къде ли не. Всеки път беше празник. Най-големият им концерт беше в зала "Фестивална" през 1986г. Знаменито шоу направиха, а Дани беше във вихъра си. Тогава за малко да ни изключат от училище. Някой ни излъга, че в районния комитет на комсомола на ул. "Леге" /до Американското посолство/ раздават безплатни покани за концерта на Тангра и ние, с моята съученичка, решихме, че трябва да се направим на още по-ярки пънкарки, за да се покажем съпричастни и заслужили за покани.
Накачихме си значки, кръстчета, старинни брошки, с пънкарските прически и дрехи се изтресохме в сградата. Служителите изтрещяха, когато ни видяха и ни пратиха веднага при председателя, който по онова време беше Росен Малинов. Той ни посрещна с максимално гневен вид и веднага ни строи до кошчето за боклук в ъгъла, където ни караше да си изхвърляме кръстчетата и значките. Започна да крещи нещо за идеологическата диверсия и ни запита, чували ли сме били за Полските събития. Не бях чувала дотогава, но му благодаря, че ми обърна вниманое за цял живот върху тази велика и емблематична страница от съпротивата срещу тоталитаризма. Успя да ни разплаче. Заплаши ни, че няма да разрешат да учим и следваме.
Скоро се получи и писмо в училището срещу нас. Слава Богу, че попадна при учителя по математика, при когото бях блестяща отличничка и той уважаваше майка ми като негова колежка, обичана от всички учителка по физика. Порицаха и майка ми на работното й място. Една рускиня се изказа на учителски съвет, че какво можело да се очаква от обстановката в България, след като косите на децата на колегите стърчали като бодли на таралежи. Когато през 1990 г. срещнахме с майка ми същата тази рускиня на "Плиска", бях много горда, че вече съм с приличен вид. Тя ни попита, какво правим в "нейния квартал". Казах й с гордост, че съм сгодена за малкия син на Радой Ралин и очаквах да каже, че най-после съм влязла в релси и в ред. Но тя като чу това име, избяга панически от нас, без да се сбогува нито с мен, нито с майка ми, поне от куртоазия, връща лентата назад Таня Стоянова.
100-процентов Водолей, роден през 1948 г. в центъра на София, на Перловската река, той е най-младият потомък на аристократичен род.
Баща му Стефан Ганчев е индустриалец, основател на фабрика за каучукови изделия "Зебра", отнета му насилствено от "народната власт". А по майчина линия Дани е правнук на Якоб Райншмид, пристигнал от Виена със свитата на княз Фердинанд като ландшафт архитект.
Останалите му дядовци са юристи и банкери, дипломирани във Виена, наследници на боляри, преселили се от бившата столица Велико Търново.
В семейството всички са полиглоти - освен основните европейски езици, се говорят и екзотични, като есперанто, унгарски, скандинавски езици.
Може би затова Дани се чувства уютно навсякъде по света и бързо се превръща във всеобщ любимец - тук, в Словения, във Финландия, в Норвегия, в Холандия или в Белгия, чийто поданик е в момента.
Гражданин на света, космополит, музикантът навсякъде се налага с таланта и артистичността си.
Дани Ганчев продължава разказа си за музиката, любовта,приятелството и предателството - в уникално интервю единствено пред"ШОУ".
- Дани, след екстрадирането ти от Югославия, което за теб е тежка рана, ти се прибираш в София. Как завари родината?
- Като се върнах в София, заварих тук скука и сивота. Разхождах се из града в жегата и не знаех какво да правя. Оставих бележка на вратата на Косьо Марков, че съм се завърнал завинаги в България... Като си е дошъл от някакъв фестивал с група “Тангра”, се свързахме. След толкова много години се видяхме в зала “Универсиада”, седнахме във фоайето и аз му разказах за 14-те си години в Словения и как накрая югославските тайни служби са ме изгонили от страната. Косьо ми предложи да се включа в тяхната група “Тангра”.
И така, тръгнахме по турнета, изнесохме над 20 концерта из България. Преди последния ни концерт в София в зала “Универсиада”, аз заявих на групата, че съм им много благодарен за възможността да свиря с тях. Но музиката, която свирехме, беше много далече от моя вкус. А и не можехме да излизаме в чужбина заради Чочо Владовски, чийто брат Трошан беше “невъзвращенец” в Щатите. Казах им, че моето намерение е да сформирам своя група, за която аз да си събера музикантите, които да са съмишленици на моята естетика ню уейв философия и естетика. Косьо
Марков ми даде да разбера, че ще ми бъде трудно да наложа ново име толкова бързо. Затова той предложи името “Тангра” да остане, понеже вече беше популярно, но да сменим членове на групата...
- Как намери точните хора за новия стил на групата, който искаше да наложиш?
- С Косьо вървяхме по “Витошка” и срещнахме Богдан Томов. Казахме му, че търсим китарист, той ме изгледа и каза, че познава такъв човек, който е ню уейв като мен и се казва Валери Миловански. Даде ми телефона му. Като се прибрах, веднага му се обадих. Опитах се да му обясня на словенско-български за какво става дума. Той ми каза:
“Копеле, не те разбирам какво говориш...
Ела вкъщи.” Живееше близо до нас, на ул.“Марин Дринов” и аз отидох незабавно. Заварих го сред партитури на “The Рolice” и джаз да лъска грижовно струните на китарата си...
Интуицията ми подсказа, че това е човекът, който търся. Веднага му казах: “Идваш с китарата на репетиция в читалище “Петър Берон”, утре в 1 часа!” Валери остана страшно учуден на моето бързо решение. Той надмина очакванията ми, а освен това между нас започна голямо приятелство.
Днес той носи името Джон Валери и е в Щатите. След като се раздели с “Тангра”, направи световна музикална кариера. Ден не минава без да се чуем с него или да си пишем по интернет. Дори свирим заедно в скайп. Невероятно е макар и по този начин да сме заедно.
- Как избрахте певец на групата?
- Пробвахме доста кандидати за слава. Имаше и абсурдни, и смешни ситуации. Един ден Косьо ми каза: “Поредният човек е у нас в кухнята!”
Отидох у тях и видях Стенли. Похвалих прическата му, ню уейв, много приличаше на страхотния британски басист на групата “Каджагугу”.
Но се оказа, че той всъщност бил принуден да си подстриже “хубавата дълга коса”, както се изрази, защото пеел в Ансамбъла на народната армия... Като печен групар, веднага разбрах, че ще привлича жените – хубавичък, гледа леко мръснишки надолу, с тези вежди... Помислих си: “Сега, ако и пропее!” /смее се/ Той пусна касетка със свое изпълнение на парче на Дейвид Ковърдейл - видях му диапазона, пееше динамично и правилно.
Дадох на Косьо дискретен знак под масата, че момчето “става”... Стенли наистина оправда очакванията ни и стана любимец на публиката. Не виждам с кой друг певец бих работил така успешно тук.
- Много важно е за теб да изградиш ню уейв - визията на група “Тангра”... Трудно ли го постигна?
- Комунистическият отдел “Култура” не беше и чувал за пънк и ню уейв... Според тях най-опасен беше стилът хеви метъл. Но аз бях с друго мислене и те не знаеха колко всъщност бях опасен за тях.
си с косата право нагоре. Режисьорката Ласка Минчева идваше с една кофичка и ми мокреше главата, за да ми я сплеска надолу. Измъкнах костюма на баща ми, който беше огромен, сложих широка бяла риза и червена вратовръзка. А тя се чудеше: “Защо така си се облякъл? Сложи дънки, нещо по така.” Отговорих: “Чакай, това са американски панталони, защо трябва да се правим на американци?”
На един абитуриентски бал във фоайетата на НДК до нас се беше присламчило едно цивилно ченге. Държеше ни под око и подслушваше.
По едно време каза: “Хайде, като се обличате за сцената, да няма метал - прически и черни кожени дрехи с кабъри!..” Отговорих: “Спокойно, няма да има метал атрибути!” И нахлузих огромния сив костюм на баща ми, найлоновата риза с тънко райе и яркочервената вратовръзка! Крещях от подиума долу на ченгето – “Родил съм се изглежда много надарен...” Ченгето беше изиграно! Но бях извикан при шефа на Концертна дирекция Тончо Русев, за да бъда “смъмрен” в присъствието на Косьо Марков, който беше отговорник на групата. Не трябвало да ходим с дълги “упадъчни” ризи, пуснати извън панталона. По време на един концерт се изхитрих и казах:
“Жега ми е!!!” и си извадих ризата извън панталона... Бях обвинен от Тончо Русев, че тази дума е нецензурна и че следва да ме забранят за период от три месеца... При следващите концерти вместо нецензурната дума “жега”, казвах: “Топличко ми е…” И пак си вадех ризата над панталона...
Визията на групата е много важна - артистично държание, отличното професионално изпълнение, а свиренето да изглежда между другото и с лекота. Сцената и осветлението пък трябва да са направо в минималистичен стил - да е изчистено, а не натруфено без вкус.
Мразя да анализирам шоуто като музика и сценично поведение - предпочитам да го върша. То е като да казваш поантата на вица
предварително! За да носиш с кеф небрежно готина дреха, не е нужно да я “разпориш”, за да обясняваш как и от какво е ушита.
За останалото елате на концерта на 1 декември 2016 г. в зала 1 на НДК.
Ние сме ВАШИ и ако вие сте НАШИ! /смее се/
- Предчувстваше ли още в началото, че групата ще имате такъв голям успех?
- Усещах с всичките си сетива, че съм на прав път... Много хора се опитваха да ме разколебаят. Много мразя, когато някой ми каже:
“Няма да стане!..” Това още повече ме настървява. За пръв път се появихме на стадион “Васил Левски” на някакъв празник, имаше и мажоретки. Някои от публиката си помислили, че слушат “Дюран Дюран”, докато не пропяхме на български... /смее се/ След няколко дни момичета от тези мажоретки ни забелязали с Вальо Миловански в трамвая, на път за репетиция. Проследили ни и след това идваха всеки ден... Бяха ни много верни, стояха безмълвно на репетициите, за да не ни пречат. Идваше и Милена Славова – красиво момиче с восъчно бяла кожа и черна коса. Държеше се безцеремонно и нахакано, имаше и дарба. Съветвах я да не се оставя да я променят, да бъде горда и уверена в себе си. Скоро нашите фенове станаха хиляди... “Тангра” постигаше успех след успех напук на
невярващите!
В “Тангра” съм излял цялата си душа, когато бях отритнат, изгонен от югославските служби УДБА. Бях откъснат от социалната си среда и дадох всичко. Доволен съм, че стана една прекрасна група, която и сега, след 25 години, вълнува феновете.
- Ти си и един от създателите на кафенето “Кравай”, което се превръща за музикантите в София в нещо като “Бистро” в Любляна...
- Когато аз се върнах, всички се събираха на “Магурата”. След репетиция, каталясали, ходехме там - гъзарехме се, пиехме кафенце. Но там започнаха да идват чейнчаджии и какви ли не, на нас ни стана неприятно. Казах на Валери Миловански един път да се видим на кафето по надолу. И така започнахме да се виждаме на “Кравай”. Лека полека – 20-30-50-100 – в един момент там стана гора от облечени в черно хора с черни очила! (смее се)
- През 1990 година решаваш отново да емигрираш...
- Свирeх в Холандия, когато разбрах, че българският народ отново е избрал комунистите на първите свободни избори през 1990 г. Реших да не се връщам и да пусна котва в Белгия. С мен тръгнаха Светльо Славев, певецът, и Емил Герасимов барабанистът на “Тангра”.
Тони Хадад от “Ахат”, който също свиреше с нас в този етап, не пожела да емигрира.
Отидохме в туристическото селище Зон Ен Зее, край Остенде, белгийската перла на Северно море, където започнах да се занимавам с анимация - вид атракциони, забавлявах гостите с музика.
Емил пък стана ди джей. С него свирехме и като дуо “Тангра”. Така имахме постоянна работа. Светльо остана в Брюксел.
- Не ви ли беше мъчно за вашата публика?
- Ние, когато бяхме на върха на славата, се пръснахме по света. Само Косьо и Стенли останаха тук. През всичките тези години тъгувам, че в кулминацията оставихме нашите фенове с празни ръце – запалихме нашите почитатели и изчезнахме. Дори цели 25 години не можах да се възползвам от плодовете на престижа и заслуженото. Можехме да се развием и да ги дарим с още музика. Сега се събрахме поне тримата.
Вальо и Емо се надявам да дойдат за концерта в НДК. Вальо много ми липсва със своя принос в изграждането на ню уейв групата. Той
в Америка е наблегнал на джаза и леко е загърбил рокендрола, явно.
Двете чудесни момчета от “Гравити Ко” - китаристът Иво и барабанистът Стефан точно се вписаха на мястото на Вальо и Емо. На много високо ниво са те. С голяма симпатия към мен ми казват, че навремето, като юноши, са станали фенове на нас, "Тангра II” и съм им бил променил мисленето, музиката и естетиката изобщо. Чувствам се прекрасно сред тях, както на сцената, така и в живота. Явно ни предстои бъдеще в добра атмосфера. Чувствам се в свои води, нали съм Водолей. (смее се)
- Каква е тайната на успеха ти с ню уейв групата "Тангра"II?..
- Първо: Когато свириш, от 100%-овите ти възможности трябва да изглежда, че даваш само 15% от тях - визуално и музикално. Така правя винаги, а не само в "Тангра".
Второ: Музикалната ми култура съм изградил - като се започне от класическата музика за основа, преминавайки през "хипи тайм", джаз, поп рок, блус, фюжън, кантербъри саунд, краудрок, пънк, ню романтик и ню уейв. От влиянието на всички тези стилове забърках уникалното звучене на ню уейв групата "Тангра"II. Получиха се прекрасни хармонии, ритми и бленди в аранжиментите на песните.
Често използвам педали - например: акордът е ре мажор, а в баса тонът е си (D/B), при което в звученето е в си минор 7, а степента е отдолу, както харесвам. В хармонията избягвам всякакви "бръснарски" терци, а поставям квинти, кварти, секунди, степените 4/5, които не позволяват да се определи в мажор или минор е парчето - публиката сама трябва да съучаства при слушането. Почти отсъства основният тон на акорда, а се движи непрекъснато в контрапункт. Това личи в нашите песни "Жулиета", "Оловният войник", "До последен дъх". А при "Бъди, какъвто си!" приложих обратното - почти непрекъснато звучи един определен тон в баса, а хармонията се разхожда около него. Времето е разбито не банално, а в синкопи. По този начин се получава подходящ груув (groove) и суингинг ефект. Ритъм секцията кипи отдолу, а отгоре заливам с дълги хармонични звуци, които отзвучават.
- Ти си близък приятел със Сашо Петров, автор на тестовете не само на вашите хитове, но и на едни от най-значимите и обичани български песни… От кога се познавате?
- Още от 1967 г., когато бяха момченца и заедно с брат му Коко гордо носеха китарите на "Бъндараците” от репетиционната до дома им - светилището на рока и свободата.
Явно от тогава се е заквасил и той с този дух, та днес е един от най-успешните текстописци в българската поп и рок музика. Освен, че притежава невероятен поетичен талант, е удоволствие и щастие да се работи с него. Най-великите ни ню уейв хитове са по негови стихове:
"Жулиета", “Циркът”, “Неделя в края на април”, "Бъди, какъвто си!", "Оловният войник", "Черно-бяла снимка", както и песните в бившата "Тангра" с Чочо Владовски, Бог да го прости - "Нашият град", "Богатство”, “Любовта, без която не можем”, “Безсъние” - ненадминат е!
Имам и две песни с него от 2000 г. по моя музика и мое соло вокално и
инструментално изпълнение и аранжимент - “Заключен съм” и “Без компас - това съм аз”. Казах му какво ми е на сърцето тогава, а той ми написа два текста, познавайки ме по-добре от самия мен.
- Носят се легенди колко бракове имаш. Ще разкриеш ли най-после тайната?
- През 1966 г. заминах да отбивам военната си служба като миньор в с. Маджарово, защото мразя униформите и не исках да ме острижат нула номер, въпреки че в мините имаше риск да хвана силикоза от прахоляците. Често ме гнетеше носталгията по София, приятелите и семейството ми.
Прищипах си пръста нарочно, макар да съм музикант и досега имам белег, но тогава ми дадоха 20 дена отпуск. Прибрах се у дома и скоро отидох при приятел на купон. Там заварих гаджето ми да интимничи с един хубавец. За да си я върна, й казах на шега:
"Хайде да сe оженим!"
Поканих я със себе си в Маджарово и тя тръгна с мен.
Във влака за Хасково, в купето се озовахме с група мои приятели от Хасковския театър. Между тях беше и моята приятелка, актрисата Пепа Николова от Харманли. Това беше средата ми, където през почивните ми дни идвах в Хасково. Гаджето ми, Катето, се похвали уверено и със самочувствие, че ще се женим. Актьорите подхванаха приповдигнатото настроение и ни понесоха към Харманли и Хасково. Там при сватба е традиция късно вечерта да се свири серенада под прозорците, целият град излиза на площада с бутилки алкохол и стана голям джумбуш. Умирах от страх, че наближава да ме оженят, но алкохолът ме тушира и на другата сутрин всички се озовахме в съвета. Кума ми стана самата Пепа Николова. Служителката, подавайки документите за бракосъчетанието, отбеляза, че булката излъчва непреклонна решителност. (смее се). Купонът продължи до другата сутрин, а когато най-после се прибрахме в Маджарово, срещнахме брат ми Венци, който също отбиваше там последната година военната си служба. Разбра, че сме подписали брак и възкликна: "Допило му се мляко, купил си крава!"(смее се)
И така станах семеен за известно време. Не след дълго констатирах, че сме прекалено млади за тая работа, Катето се прибра в София, а аз й пратих всичките вещи по пощата. Баща ми ни разведе, докато ние двамата го чакахме в едно кафе пред Съдебната палата.
После си наехме хотелска стая да полеем успешния развод, което не ни попречи и да не се разделим. /смее се/
Вторият ми брак, с Данчето, не е толкова интересен. Живяхме съвместно при нея месец-два, събрах си багажа и се прибрах у дома.
След като аз заминах за Югославия, й пратих картичка, че няма шанс повече да стигне до мен, защото тя цивреше под нашата кооперация постоянно. Отървах се зад граница. (смее се). За пореден път баща ми подаде рамо с развода, но едва когато вече трябваше да се оженя за словенката Милена и да узаконя сина си. Той беше станал на три годинки, докато ми оформят документите и нямаше място за отлагане.
Преди УДБА през 1983 г. да ме екстрадира от Словения, по време на кампанията срещу българите, постоянно живеещи в Югославия, службите са принудили съпругата ми да се разведе с мен. След което ме върнаха в България, понеже бях мега звезда и не можеха да приложат спрямо мен по-тежки мерки. Другите невинни българи са ги осъдили за шпионаж, микрофилми пращали са ги в затвор за по 12 години. След края на тоталитаризма всички ни реабилитираха, а Словения се отцепи от Югославия и е първата страна, влязла в ЕС след соца.
Когато се върнах тук и направихме ню уейв групата "Тангра"II, четвъртата ми жена Даниелка беше най-горещата ми почитателка. На първия ни концерт в културен дом "Лиляна Димитрова" така била поразена от изпълнението ни, че когато се прибрала вкъщи, баба й казала, че е дрогирана, защото очите й били насълзени. А то е било от концерта ни.
Станахме гаджета и през 1986 г. тя дойде при нас в Сандански, където свирехме преди заминаването в скандинавските страни и Западна Европа.
Беше си останала заклета фенка. Двамата премислихме за кратката ни връзка. Подписването на брак с нея щеше да й осигури задграничен паспорт да пътува с мен в чужбина. Кумове ни станаха Вальо и Бистра Миловански - китаристът на "Тангра"II и жена му.
И няколко пъти Даниелка ме посети - в Скандинавието, Холандия, Белгия.
Там емигрирахме заедно, но отношенията ни постепенно се обтегнаха.
Един ден с други артисти правихме атракцион в Зон Ен Зее за туристите в последния ден на ваканцията им. Аз бях по музикалната част, а художничка и гид от екипа им беше белгийката Даниел Дени. Веднъж й бях споделил, че вече не ни е точно в брака ни, а след това колегите й казвали, че лицето й греело от щастие. Не съм подозирал, че има чувства към мен, освен приятелството ни, каквото изпитвах аз. След шоуто с туристите Даниел Дени ни покани в бара на по чаша вино за добре свършената работа и по случай рождения й ден - мен и Емо, със съпругите ни. Но моята съпруга Даниелка не дойде. Останахме сами с белгийката на брега на морето, а по-късно се озовахме интимно в Дюните. Почувствах се шокиран да го направя интимно с толкова близка приятелка и колежка, но на следващия ден тя ми предложи брак. Разведохме се с Даниелка за седмица и моментално подадохме документи за женитба с белгийката. Властите са проучвали от родителите й, наистина ли имаме връзка, а ние бяхме постоянно заедно. Бракът ни продължи до 2013 г. Сега сме добри приятели.
- Коя е най-хубавата ти връзка?
- Най-хубавата ми връзка тепърва предстои... (смее се)
Обичам всичките си жени, любовта ни през годините ме е вдъхновявала.
- С какво се занимава синът ти, пое ли по твоя път?
- На 19 искаше да става басист като Фли от Ред Хот Чили Пепър. Бях очарован, че иска да стане музикант, но разумът му надделя и се радвам, че наблегна на компютърните технологии, в което е силен. Днес той е успешен млад компютърен специалист програмист, със своя фирма и свое семейство. Синът му -
моят внук - е най-малкият Ганчев в родословното ни дърво.
- А как се чувстваш по света?
- Навсякъде се чувствам добре с приятели - тук, в Словения, в Белгия, в Холандия, и всички намиращи се дори отвъд Океана, с които общувам по интернет. Не ги деля по националност. Не е важно от къде си, а какъв
си. Бъди, какъвто си! (смях)
- А ти имаш чепат характер...
- Аз съм 100-процентов Водолей и страдам от клаустрофобия. Не обичам да съм някъде по принуда, трябва да мога да си тръгна, когато поискам.
Обичам съпротивлението, да “ритам ръжена”, искам да съм винаги “на ръба” което ме мотивира, иначе просто ми е ужасно скучно.
- Май си доста суетен?
- Разбира се, това лошо ли е? Внимавам да не съм дебел, пия китайски чай за отслабване, боядисвам си кичурите с перхидрол, имам прекрасна металокерамика.
- Какъв е секретът на младежкото ти излъчване?
- Не обичам да го разказвам, а да го правя ( смее се)
- Вярно ли е, че освен с "Тангра”, сега свириш и с друга група?
- Да, макар още да не сме й измислили името. Все още не сме се представили на сцената, сериозно репетиции. Бумът предстои.
Публиката у нас и не подозира какво мога и на баса… (смях)
Ден, преди да ми се обадят Косьо и Стенли за "Тангра", се събрахме групари да правим парчета, които инак не е възможно да се чуят другаде. Това ще са песни на Гошо Минчев, Вили Кавалджиев, на Пеци Щуреца, на разформировани групи като на Косьо Атанасов, който вече не свири активно, да речем…
Чрез Вачо Бъндарака попаднах в свирещи рокабили компании в групата The Beat Club, по бараки, мазета и клубове - ъндърграунд положение. След
дългите ми пътувания по света започнаха да ми липсват изяви и на българската сцена. Започнах да разширявам кръга от музиканти тук, с които правим джем сешън. Китаристът Пешето от “Джандема” ме покани, с идеята да събере членове от известни групи: мен на баса, вокалист ни е гласовитият Тони Чембъра от "Монолит", Тонто от "Ахат" на клавишните и Жоро Марков от "Щурците" на барабаните, когото нарекохме Майора, тъй като държи много на дисциплината. Предложението на Пешето приех от сърце, за да свиря с български групари у нас като басист, а не само като кийбордист, както съм известен до сега.
Та сега изведнъж стана доста нанагорно - и с двете групи трябва да действам усилено. След 25 години отсъствие тук - няма, няма, а сега - 2 в 1. "Тангра"II е моята рожба и престиж, а с другите сме в началото, което тепърва предвещава неподозирани изненади. Много от песните, които правим, дори не ги и бях чувал, та сега се наложи да ги науча наизуст и ги разработваме. И при двете групи се чувствам превъзходно, всички са много мили с мен, както и аз към тях. Телефонът ми звъни постоянно и съм претоварен, но ми е приятно.
- Какво би пожелал на младите групари?
- Обичам да общувам с младите, защото и аз съм такъв по сърце! Бих им пожелал да не преиграват, да не копират клишета, а да вникват в съдържанието на текста и атмосферата. Важно е да си прям и искрен - публиката го разбира! Не харесвам музикантите да са
занаятчии. Аз във всичко влагам чувство и имам високи критерии към себе си и го изисквам от другите. Нека младите да се грижат за себе си и да са посветени на изкуството, което обичат. Да четат моите истории и да
се учат “как става”, но аз не поемам отговорност за това. (смее се)
Eдно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Таня Стоянова, фенка на Дани от 1984-та: Носехме снимката му върху значки на Ленин
През 1984, в мрачния соц., бяхме ученички в руското училище "Пушкин", "под опашката на коня". Там нямаше дори портрети на Левски и Ботев, а само на Ленин, Маркс, Енгелс и на руски учени.
Уроците в учебниците не само по руски и по български бяха претъпкани с Ленин и комунистически глупости, но и учебниците по английски.
Така през онези години известно развлечение ни носеше музиката по радиото - наред с казионната руска и българска партизанска програма се прокрадваха свежи парчета, особено за запълване на малки интервали преди новините в точен час - било за да не се прекъсне песен на обслужващите власта по средата, било с цел човек да се заслуша и после в емисията да му пробутат комунистическата пропаганда. В един момент от радиото зазвучаха нечуваните дотогава изключителни български песни като "Жулиета", "Циркът" и "Бъди, какъвто си!", две от които по текст на Александър Петров и музика на Дани Ганчев, а и трите с негов аранжимент, изпълнени от новия състав на група Тангра. Бяхме запленени от богатството и красотата на музикалната форма и блендите, както и от поезията. Появиха се и някои клипове по телевизията - видът им беше ненадминат с интересните прически и ретро дрехи. А в някои от вечерните музикални класации прозвучаха и интервюта с групата. Разбра се, че репетират в читалище "Петър Берон" и още на другия ден с мойта съученичка цъфнахме пред киното.
В някоя от почивките музикантите излязоха и ни поздравиха, но най-голямо внимание ни обърна Дани. Съвсем приятелси седна при нас и ни заразказва за Словения, от която съвсем наскоро беше пристигнал. Разказа ни за музиката, за тамошните му култови групи, като "Хазарт", "Септембър", "Ютро", и джаз формацията "Слънчев път". Там, освен на пиано, е свирил и на бас китара. Признат е за най-добър басист на цяла бивша Югославия, а култовата група "Хазарт" няколко пъти е номинирана за Евровизия със златните си хитове. Разказваше как го е викал Горан Брегович в "Бело дугме", но той отказал от лоялност към останалите си колеги музиканти, които боготвори и до ден днешен.
Всичко това за нас беше един фантастичен нов свят, в който ние потънахме. Още повече попихме външния вид на новата Тангра. Дотогава ние вече си бяхме шили някои нестандартни за соц-а дрехи от немското списание "Бурда", но Дани ни открехна къде да намерим лъскав плат за ризи и плътен цветен плат за сака - от магазина за юргани и дамаски от ъгъла на бул."Витоша" и "Алабин". От кориците и снимките в списание "Браво" изкопирахме тоалетите на най-нашумелите групи на Запад - Томпсън Туинс, Юритмикс, Синди Лопър и Мадона. Ушихме си шалвари и широки дрехи. От някъде изкопахме рибарска мрежа за потници. Залепихме със скоч изрязани от картички снимки на Дани и Вальо върху значки с Ленин и Георги Димитров, от които в огромни количества ни изсипваха училище.За щръкване на косата се използваше захарен разтвор или паста за зъби и Дани ни показа как да се втрива, така че да стърчи право нагоре. Накрая заприличахме на извадени от някой английски фен клуб, в пълен разрез с комунистическите униформи.
Освен това, Дани ни каза честотите на Би Би Си Лондон с водеща "нашата предана Ани" и радио Скопие, на които можем да слушаме най-новите световни класации, които по това време бяха оглавявани от Били Айдъл, Дюран Дюран, Тиърс фор Фиърс, Юритмикс, Томпсън Туинс. Правехме си записи, въпреки заглушаването. А той си носеше и цели плочи на тези групи, които ни записа на двете нас поотделно. Караше ни да си купуваме касетки с Андерсеновите приказки, за да записваме върху тях. Най-дългата касетка беше с приказката "Маруф обущаря", върху която се записваше цял албум, а книжарите се чудеха какъв е този интерес конкретно към тази приказка. Така, покрай музикалните класации, се заслушвахме и в емисиите на BBC LONDON и Свободна Европа и се просмукахме с анализите за реалната обстановка, или пък с фейлетоните за Ботуш Каишев и др.
Освен на репетициите, обикаляхме и всички улици, с надеждата да видим Дани. С него веднага ставаше забавно - правеше етюди и скечове в крачка. Какъвто беше на сцената, такъв беше и на улицата, и навсякъде с пънк-ню уейв прическата си, кожените си панталони и блестящите си ризи. Разбрахме, че си пие кафето на "Кравай" - тогава още никой не се събираше там, а той беше основоположникът. Също го откривахме на Синьото кафе и "Магурата". Винаги си се радваше на най-новите ни значки, тоалети и все по-пънкарски вид. Не след дълго се събраха цели рояци от последователи.
Така дойдоха и първите концерти. Купувахме си билети първи и не пропускахме представление в София, а сме ходили и в Сливница, Сандански и къде ли не. Всеки път беше празник. Най-големият им концерт беше в зала "Фестивална" през 1986г. Знаменито шоу направиха, а Дани беше във вихъра си. Тогава за малко да ни изключат от училище. Някой ни излъга, че в районния комитет на комсомола на ул. "Леге" /до Американското посолство/ раздават безплатни покани за концерта на Тангра и ние, с моята съученичка, решихме, че трябва да се направим на още по-ярки пънкарки, за да се покажем съпричастни и заслужили за покани.
Накачихме си значки, кръстчета, старинни брошки, с пънкарските прически и дрехи се изтресохме в сградата. Служителите изтрещяха, когато ни видяха и ни пратиха веднага при председателя, който по онова време беше Росен Малинов. Той ни посрещна с максимално гневен вид и веднага ни строи до кошчето за боклук в ъгъла, където ни караше да си изхвърляме кръстчетата и значките. Започна да крещи нещо за идеологическата диверсия и ни запита, чували ли сме били за Полските събития. Не бях чувала дотогава, но му благодаря, че ми обърна вниманое за цял живот върху тази велика и емблематична страница от съпротивата срещу тоталитаризма. Успя да ни разплаче. Заплаши ни, че няма да разрешат да учим и следваме.
Скоро се получи и писмо в училището срещу нас. Слава Богу, че попадна при учителя по математика, при когото бях блестяща отличничка и той уважаваше майка ми като негова колежка, обичана от всички учителка по физика. Порицаха и майка ми на работното й място. Една рускиня се изказа на учителски съвет, че какво можело да се очаква от обстановката в България, след като косите на децата на колегите стърчали като бодли на таралежи. Когато през 1990 г. срещнахме с майка ми същата тази рускиня на "Плиска", бях много горда, че вече съм с приличен вид. Тя ни попита, какво правим в "нейния квартал". Казах й с гордост, че съм сгодена за малкия син на Радой Ралин и очаквах да каже, че най-после съм влязла в релси и в ред. Но тя като чу това име, избяга панически от нас, без да се сбогува нито с мен, нито с майка ми, поне от куртоазия, връща лентата назад Таня Стоянова.
