Мъдростта не е за всеки. Но все пак всеки трябва да се опита да прихване малко мъдрост, нали?
Затова, ето ви откъс от писателя – мъдрец, автор на величествени произведения като „За мишките и хората“, „Гроздовете на гнева“, и „На изток от рая“.
Почетете малко Джон Стайнбек. Помислете. Пък може и да помъдреете.
Знае ли човек...
"Веднъж един приятел, наречен Ед, ми каза „Много дълго време не харесвах себе си“. Това не беше изречено със самосъжаление, а просто като нещастен факт. „Беше много трудно време“ – каза той -„и много болезнено. Не харесвах себе си поради множество причини, някои от тях верни, други – чисти измислици. Би ми било омразно да се върна назад към това.“
„Тогава постепенно“ – каза той — „открих с изненада и удоволствие, че множество хора ме харесваха. И си помислих, ако те ме харесват, защо да не мога и аз да се харесвам? Само мисленето не помогна, но бавно се научих да харесвам себе си и тогава нещата бяха наред.“.
Това не беше казано със самолюбов в лошия смисъл на думата, а със самопознание. Той имаше предвид буквално, че се е научил да приема и харесва човека Ед, както харесваше други хора. Това му даде голямо предимство. Повечето хора не харесват себе си въобще. Не си вярват, слагат си маски и се обличат в помпозност. Карат се и се хвалят, и се преструват, и са ревниви, защото не се харесват. Но, в повечето случаи, те дори не се познават достатъчно добре, за да сформират истинско харесване, и следователно ние автоматично се плашим и не харесваме непознати, плашим се и не харесваме нашето непознато аз.
Веднъж щом Ед имаше способността да харесва себе си, той бе освободен от тайния затвор на самопрезрението.
Пожелавам си всички да можехме да направим това. Ако можехме да се научим да харесваме себе си дори малко, може би нашите жестокости и гнетове щяха да се разтопят. Може би нямаше да бъде необходимо да се нараняваме един друг, за да държим брадичките на егото си над водата.".
