Джони Пенков е един от най-големите чешити на България. Той е инженер по образование. Старши научен сътрудник. Кандидат на техническите науки. А всички тези титли са за уменията му в областта на звука и акустиката, с които той се занимава от малък. Озвучавал е повечето от старите софийски театри и кина, както и редица документални филми. Бил е и актьор (милиционер в „Рицар без броня”), радиоводещ (в „Как ще ги стигнем американците”), но за нас си остава истинска градска легенда. - Джони, откога датира колоритното ви приятелство с Джеки Стоев? - Отдавна се познаваме – първият филм, който сме правили, е бил през 1979 г., а се знаехме и отпреди това. Все смешни истории има между нас. Навремето аз, Джеки и Чарли (Христо Илиев, б.а.) си купихме общо един джип! Румънски текезесарски джип, който да може да върви по лоши пътища, по каквито ние обичахме да ходим. Имахме го много дълго време, някъде до 90-та година, когато бензинът стана скъп. И най-интересното е, че не сме имали никога и най-малката разправия заради тази обща кола. Всъщност си общуваме само с шеги, винаги търсим да намерим някоя смешна страна на нещата или пък някой нов виц, който някой е чул и разказва. Всичко минава със смях в отношенията ни. - В едно интервю казвате: „Бях принуден да се разведа с… тъщата, защото жена ми емигрира в Австрия”. Какво означава това? - Самата неподправена истина е това, нищо, че ви звучи повече като шега. Жена ми замина с дъщеря си, емигрираха в Австрия, още беше комунистическо обществото. Там пък не трябваше да бъде женена, за да може да си търси по-лесно работа. И така - жена ми написа пълномощно на майка си и аз на практика се разведох… с майка й. В съда не беше жена ми, а тъщата. Такива истории... - А след това събрахте ли се отново със съпругата ви? - Не. Ние се бяхме и поразделили още преди това, така че това действие беше желано и от двама ни. Но и за мен, и за нея, това беше втори развод Помня как при първото ми бракоразводно дело адвокатът ми каза: „Няма да влизаш в разговори със съдията, защото те ще те карат да не се развеждаш, а да се върнеш обратно”. И аз уж изпълнявам. Те говориха, говориха, говориха, аз си мълча, но дойде момент, в който съдията ме пита: „Съгласен ли сте да се разведете?”. Обаче аз пак мълчах. Адвокатът се ядоса и ми вика пред всички: „Кажи „да”, бе, кажи „да”!”. Казах „да” и така се разведох! (смее се) - Наскоро в публичното пространство се тиражира информацията, че сте си признали за кражба на панталон от КАТ след 50 години!!! Каква е пълната версия на историята? - Аз даже не съм откраднал въпросния панталон от КАТ. Кинематографията навремето го беше взела, за да ми го даде, тъй като играех една роля на милиционер. И после просто не го върнаха. А аз не знаех, че не са го върнали. Междувременно мина една година. Спокойно си карам колата из София и изведнъж излиза един катаджия, спира ме с думите: „Стой!”, а аз спирам и отвръщам „Какво съм направил?”. И той: „Нищо не си направил, но ми върни панталона. Че нямам друг да си сменя” (смее се) - Имали сте дългогодишно приятелство с Рангел Вълчанов, за когото преди време споделихте, че иронията е била тази, която го е спасявала в трудните моменти… - Да, и съм благодарен за това приятелство с него, защото той беше много способен, талантлив и забавен човек. Живееше в нашата кооперация. В нея баща ми имаше ателие, беше художник. След като той почина, майка ми продаде ателието на Рангел. При него иронията винаги е била факт, но има и друго – имаше страшна воля. Такива мъки изживява с неговата болест и, за жалост, не можа да я пребори… - Доколкото знам, преди години Рангел Вълчанов е имал възможност да емигрира в Щатите, но е отказал. Защо? - Имаше покана да отиде - от чешкия режисьор Милош Форман, но Рангел я отказа. Основната причина бе, че там не можеше да прави филмите, каквито искаш, а каквито ти кажат. Защото всичкото е търговия. През 1968 г. пък, по време на Чешките събития, Рангел е участвал и в манифестация в Прага. При завръщането му в България, тайните служби веднага го привикват. Показали му запис, на който се виждало, че е един от протестиращите. И го заплашили с 19 години затвор Но се разминало - благодарение на това, че негов тъст тогава бе Любомир Пипков, работата се уреди. След 10 ноември ’89-та пък, когато си взел досието, Рангел разбрал, че виновни за това въпросния запис да попадне в България, са двама души, командировани в Рим. Те разбрали, че в италианската телевизия има кадри, на които е бил заснет да протестира, и откупили материала. Един вид - искали той да бъде осъден, за да им сложат още една звездичка, за да направят кариера… - Вие имали ли сте такива проблеми с властта? - О, аз имам досие в Държавна сигурност с обвинение, че правя… радиопредаватели. Но тогава съм бил 17-годишен. Трябвало е да имаш разрешение, за да правиш подобно нещо, а аз не съм имал такова. Последици нямаше много, но ме викаха няколко пъти. И беше доста страшно - Защо? Какво са правили? - Провеждаха разпити. Освен това, като си получих след това досието, разбрах, че тук са ме следили разни техни агенти, които са били дори и мои познати… Докладвали са ме, а аз не съм знаел изобщо какво се случва. И до днес не знам кой точно от тях е правел това, защото в досието всички са изписани с псевдоними. Става въпрос за ’50-та година. Повечето писания във въпросното досие са недостоверни, макар че има и неща, които действително са ставали. Даже ги бях забравил, та ми ги припомниха. - Темата за изваждането на прословутите досиета стана особено актуална през последните няколко години. И изведнъж се оказа, че повечето от лицата във властта, в изкуството, са бивши агенти на ДС?! - Такава ни беше държавата. То не че сега е кой знае колко по-различна, но все пак има някакво придвижване. Някои хора насила са ги карали да стават агенти, други пък доброволно са искали. Но специално за досиетата аз имам едно такова предложение – вместо да обявяват кои са били с досиета, да обявят тези, които не са! Много по-практично е (смее се). - Разкажете ми малко и за емблематичното си приятелство с Тодор Колев… - С него се познаваме още от студентските години. Тогава на него му възложиха да направи една радиопрограма и пет години работихме заедно всяка неделя. Разбирахме се прекрасно, все се допълвахме, а Тодор беше много интересен и артистичен човек. - Прави ми впечатление, че казвате за Тодор Колев, че е бил „артистичен актьор”. Какво по-конкретно имате предвид с това? - Тодор Колев си беше по начало артистичен човек. Много малко от сегашните естрадни певци, например, са артистични. Те може да имат невероятен глас или пък други качества, но не са артисти. Те не играят. И това винаги се усеща. Напоследък има все по-малко артисти на сцената. Тая комбинация – да си много добър певец и да си артистичен, е много рядко срещана. И не може продуцентите да печелят пари. И затова сега правят нещо съвсем различно – взимат посредствени певци, правят им голяма реклама, те стават известни, прибират парите, и после идват други, и така… Тодор Колев пееше много интересно естрадните песни, много артистично. Леа Иванова беше същото нещо. Имаше уникално присъствие на сцената! Не беше кой знае каква певица, но въздействаше невероятно! - Тодор Колев много се усмихваше, но въпреки това на моменти в него се долавяше излъчване на самотен човек… - Не мога да кажа, че е бил самотен. Не съм усетил, но може и да е имал своите моменти на самота. Може би в личния си живот е бил с по-труден характер, но с музиката си успяваше да влиза право в душата на хората. - Не е ли успявал да прави точно това и Радой Ралин? Който дори навремето бе казал за себе си: „Ако не се правех на луд, щях да полудея...”. - Да, така беше. И той беше много интересна личност. Беше много общителен, ходеше и си разговаряше с хората по улиците. И много добър като поет, и като сатирик. Епиграмите, които написа, бяха уникални за България по онова време! Той наистина умееше да напипва точните моменти и да ги облича в най-острите и правилни думи. Помня как с него работехме по едни така наречени фокуси в кинопрегледите. Имаше по 1-2 минути сатирични филмчета. Спряха ги след 3 години, но ние си останахме приятели и след това. Джони Пенков в кадър от филма "Рицар без броня" (1966) - Пазите ли още автографа: „На Джони, без когото светът щеше да бъде много по-тъжен!”? - О, да, пазя го, той е от Радой. Скъп спомен ми е от него, както и всички останали. - А какво изниква в съзнанието ви за Иван Славков? - Чешит беше. Имаше двама приятели – Васил Цонев и още един, които бяха много надарени – той научи доста от тях. Но вече към края взе много да се пропива Разправяше едни смешки по телевизията, които бяха плачевни. Първо, бяха много нахални, дръзки… сега, то не се говори така за починал човек, но такава е истината. Имаше чувството, че е безнаказан. - Имате ли някакви страхове днес? - Гледам да нямам. Работя и единственото, което гледам е работата да стане по-хубава. Аз се състезавам със себе си! Но и да спечеля състезанието, значи хем ще го спечеля, хем ще го загубя… Едно интервю на Анелия ПОПОВА ......................................... ДОСИЕ Георги Пенков или Джони, както е известен, е роден на 27 ноември 1933 в София. Син е на художника Иван Пенков - автор на стъклописите в Съдебната палата, в БНБ и в Софийския университет. През 1966 година завършва радиотехника във ВМЕИ „Ленин". През 1972 година специализира във Франция електроакустика. Започва да работи като звукооператор. Джони Пенков става за пръв път известен с участието си в шеговитите филмчета „Фокус”, пускани с кинопрегледите в кината през 60-те години, в съавторство и под редакцията на Радой Ралин, озвучени с музика на джазмена Милчо Левиев. Тези филмови миниатюри той продължава под различна форма и до днес. Като специалист по звука е озвучил над 100 късометражни филма.