Петко Данчев, за когото се говори, че е дете на Тато, след 10-и смени фамилията си на Петков. През 1974 г. на връщане от Москва самолетът на Тодор Живков каца вместо в София в Ямбол. Причината е, че Първия иска да изслуша доклада на на току-що назначения министър на химическата промишленост Георги Панков, организирал и свикал светкавично национално съвещание на директори, партийни секретари и профсъюзни дейци от бранша. От този момент нататък Панков влиза в най-високата номенклатурна орбита и сдава щафетата едва през 1991 г. като посланик в СССР. Тогава Тато вече е под домашен арест, а на политическия терен се е развихрил Луканов. Днес един от най-дългогодишните елитарни стопански дейци на “оная” България споделя пред “ШОУ” спомени, които разкриват кой кой е бил навремето и защо страната ни сега е на този хал.
- През 1974 г. започвате с летящ старт и се превръщате в един от най-доверените ни стопански дейци на Живков. С какво го спечелихте?
- С работа. Работният ми ден беше по 11-12 часа от понеделник до петък, а в събота имах приемен ден. Веднъж месечно по един час информирах Живков за нещата в министерството. Него не го интересуваше само едно - износът по второ направление. Казваше ми: изнасяй колкото можеш на Запад, а каквото остане е за руснаците. И ние изнасяхме. Химията нямаше непродаваем продукт. Давахме 1 мрд. долара годишно за държавата, 500 млн. даваше износът на оръжие за арабските страни. Машиностроенето не можеше да продаде една машина на Запад и всичко беше за СССР. Сигурно затова Тодор Живков имаше такова уважение към мен. Всяка сутрин съм проверявал кораби, тирове, а той пък никога не ми се е месил в работата. Единственото ми притеснение беше, когато покрай розовото масло ми повери цялата Казанлъшка околия, та покрай него трябваше да изпълнявам план и за месо, и млеконадой. Някои са подсмихваха, но аз внесох от Канада двеста крави и един бик и започнахме да правим по 5000 л мляко от крава, а Живков постоянно навираше това в очите на земеделците: “Вижте бе, Панков се занимава с химията, прави по 5000 литра, а вие 3500 не можете да стигнете. Казвал съм му: “Другарю Живков, не ме хвалете толкова, понеже ще ме намразят покрай тия крави”. Канадския бик после взеха да го разнасят насам-натам да опложда българските крави.
- А как стана така, че Горбачов намрази Живкоив едва ли не още с идването си на власт?
- Не беше още с идването му. Това стана през 1987 г. Аз съм очевидец. Бях посланик в СССР. Връща се Тодор Живков от посещение в Китай, каца в Москва да информира Горбачов за разговорите с китайците и като почна въодушевено да му разправя колко удивен бил, как Китай постигнал ръст на брутния продукт до 12% годишно, индустриално развитие в широки мащаби, как се повишил жизненият стандарт и т.н. Горбачов не издържа и го прекъсна: “Абе, тебе са те закарали някъде, колкото да те баламосат само, да те излъжат”. Живков обаче продължи убедено: “Не, др. Горбачов, аз сам по свое желание бях в селата”. Оттогава съветският ръководител го намрази. Руснаците го намразиха още повече, когато на пленума на ЦК след посещението при китайците Живков започна да обяснява как трябва да въведем пазарната икономика, защото само тя ти казва какво да произвеждаш, колко, как и за кого. Сметнаха, че иска да върне капитализма в България и го взеха на мушка. В същото време самият Горбачов се договори с Буш-старши в Малта да се ликвидира СССР. Това го знам от извора. Винаги когато съм искал среща със съветски големец, още същия ден ме е приемал. Вероятно съм имал авторитет. Когато се появиха първите признаци за разпад на Съветския съюз, поисках среща с председателя на КГБ Крючков. Чакам. Първи, втори, трети ден. Нищо. Тогава се обаждам директно, секретарката ни свърза и Крючков ми казва: “Вие не знаете ли, че не е прието председателят на КГБ да се среща лично с чужди посланици. Ако имате някакви въпроси към него, се обръщате към ЦК на КПСС, аз изпращам отговорите си и вие ги получавате оттам”. Аз обаче настоях, казвам - ще направите изключение - и срещата се състоя. Казвам аз така и така, че разпадът на СССР ще бъде катастрофа за нас. Той се замисли, потри палеца и показалеца, както се казва, когато става дума за пари, и ми отвръща: “Проблемът е там, че на най-високо ниво имаме хора, които работят за американската разведка. А тя и силна. Казваме на Горбачов, но той вика - това са провокации, не се поддавайте”. Обаче Крючков така и не ми каза кои са агентите на американците. Но аз имах дебели връзки и веднага след срещата позвъних в тяхното Външно на шефа на отдела, който отговаряше за балканските страни. Той вече знаеше, че съм бил при Крючков и ми казва, ела, ще ти кажа това, което те вълнува. Така разбрах, че става въпрос за втория човек след Горбачов в съветското Политбюро Александър Яковлев - идеологът на перестройката, който е вербуван от американците още като посланик в Канада, и ген. Калугин от КГБ.
- А нашият Луканов?
- Самият Живков ми е казвал, че Луканов е агент на три разузнавания – на съветското, на ЦРУ и на израелското. По-голям кариерист от него не съм виждал в живота си, казваше ми той. Луканов не можеше да търпи, че Тодор Живков не го издига, че стигна само до зам.- председател на МС, а министър-председател беше Станко Тодоров, който дори нямаше никакво образование. Затова след 10 ноември 1989 г. процесът срещу Живков не беше нищо друго освен личното отмъщение на Луканов. Много лошо впечатление ми направи, че тия, дето бяха най-близо до Тодор Живков, също го предадоха. Като бащата на Сергей Станишев – Димитър Станишев, с когото сме били по любов в Москва и който стана един от най-близките на Живков, но после и той се обяви против него.
- А знаете ли откъде Андрей Луканов и в качеството си на какъв е раздавал милиони на определени хора, ако това изобщо е вярно? Този въпрос и до днес е обвит в мъгла. Дори бивши членове на Политбюро и други висши партийни дейци днес си противоречат по тази тема.
- Разбира се, че е раздавал милиони. Това стана още през 1990 г. Навремето Живков имаше личен фонд на генералния секретар от около 2 млрд. долара в западни банки. Когато ме питахте откъде това уважение към мен, забравих да ви кажа, че освен износа по второ направление, второто, което най-много го интересуваше, беше като министър на химическата промишленост да внасям всяка година по 300 млн. долара по определена сметка. Веднъж дори поисках пари от личния му фонд за някои лицензи, но ударих на камък. Тия пари ни носят много сериозни лихви, не може да се пипат, отговори ми Живков. За този фонд знаехме само трима души – аз, Белчо Белчев и директорът на БНБ Коларов. След свалянето на Живков генерален секретар стана Луканов и той автоматически наследи тези сметки. Оттам раздаваше пари лично на който си поиска. Това бяха основно стопански дейци, които получаваха наистина милиони в куфарчета, но не знаеха какво да ги правят, слагаха си ги на личен влог в западни банки и живееха охолно от лихвите. Луканов беше много разочарован, защото той ги даваше да се развъртят тези пари.
- С надеждата, че един ден ще си ги върне обратно с лихвите?
- Не. Раздаваше ги напълно безвъзмездно. Единственото вмешателство бяха указанията му тези пари да се капитализират, да се развива търговия и бизнес с тях. Неговото разбиране беше, че който владее парите и бизнеса, той ще владее политиката и ще управлява България.
- Добре де, какъв стопански деец е бил Илия Павлов през 1990 г., защото и той е получил своя пай, предполагам?
- Получи, и то най-големият. Около 200 млн. долара, доколкото знам. Виж, какви са им били връзките, това и аз не знам, но зная, че когато бях при Илия Павлов на работа, Луканов идваше по два-три пъти седмично в “Мулти”.
- Вие на работа в “Мултигруп”!?
- Да. Имах и такъв период в живота си, макар и за кратко. През 1993 г. или 1994 г. беше. Един ден ми звънят и ми казват, че Илия Павлов иска да се срещне с мен. Отивам при него и той ми вика: “Можеш ли да ми уредиш една среща с руския министър на търговията?”. Мога, отвръщам, защото все още познавах всичките им министри. Между другото, две години съм бил и търговски представител на България със Съветския съюз. Добре, хайде днес говори с него и утре пътуваме, казва ми Илия Павлов. Звъннах и на другия ден отиваме към аерогарата. Учудих се, когато ме поведоха към един малък самолет. Няма ли да пътуваме с редовен полет, питам. Не, казва Илия Павлов, ще пътуваме с моя самолет. Знаех, че е богаташ, но в ония години дори през ум не ми е минавало, че може да има собствен самолет. Кацаме в Москва и го водя при министъра на търговията. Илия Павлов попита от какви хранителни стоки има нужда Русия, оня каза какво ги интересува и какви качествени изисквания имат. Както се казва, срещата беше плодотворна. След нея Илия Павлов ни дава по един плик. На мен и Желю Добрев от посолството, който също присъства. Гледам – 1000 долара. Аз и като министър не съм държал ръцете 1000 долара накуп, а Илия Павлов ми вика: “Ти ще работиш при нас, а аз ще ти давам по 15 000 лв. И за да не те облагат с данъци, по още 1 000 долара на месец”. Седя аз два-три месеца в “Мултигруп”, накрая на всеки месец получавам по 15 000 лв. и още 1 000 долара, без да се подписвам. Бре, викам си, аз съм бил министър, а вземам пари, без да се подписвам, ще вземат да ме вкарат в затвора. Уплаших се, отивам при Илия Павлов и му казвам: “Абе, аз нещо съм болен, искам да ме освободиш”. Както искаш, отвърна той и аз напуснах.А сега съжалявам, че го направих.
- Впрочем, Тодор Живков не се ли възползва също като Луканов от този личен фонд, за да развърти някой и друг долар с швейцарските банкери?
- Не. Той си умря като най-големия сиромах. Добре, че беше Жени да се грижи за него и да го храни.
- И Владко...
- Синът му е много безволева личност, няма никакъв интелект. Той е едно много просто, ненормално момче, без никакъв интелект. Чувал съм, че е посягал на баща си, когато беше под домашен арест, както биеше и жена си. Мисля си, че има нещо вярно в слуховете, че Петко Данчев беше незаконен син на Живков. Аз познавах майка му. Личеше си, че е била голяма красавица. Веднъж се наложи да се срещнем и тя ме пита: “Ти чувал ли си да говорят, че съм била любовница на Тодор Живков?”. Да, чувал съм, казвам, даже говорят, че синът ти Петко е от него. “Не ги приказвайте тези неща, понеже не са верни”, отвръща ми тя, но така го каза и така лукаво се усмихна, че... Даже аз сега си обяснявам със задна дата, че Живков ме изпрати посланик в Москва, за да освободи място за Петко Данчев. Той тогава беше директор на химическия завод в Ботевград. Аз още тогава разбрах за особената близост между него и Първия.
- Как разбрахте?
- Ами аз вече съм посланик в Москва. Веднъж Живков идва на посещение и ме пита: “Ти помагаш ли на директорите, помагаш ли?”. Помагам, правя, каквото мога, не съм отказал и една среща, отговарям. Живков вика: “Ти на Петко Данчев ще помагаш тука. Трябва да го издигаш в лицето на съветските ръководители, нали, като дойде, ще му организираш срещи, да го запомнят, да се издига авторитетът му”. Значи, даваше ми указания да издигам авторитета специално на Петко Данчев, когото Тодор Живков направи зам.-председател на Министерския съвет при Станко Тодоров и само времето не му стигна да го направи и министър-председател. Освен това аз никога няма забравя поразителната прилика в гърления характерен смях на двамата. Засмее ли се Петко Данчев, все едно слушам Живков. След 1989 г. обаче Петко Данчев си смени фамилията и вече е Петко Петков.
- И какво прави днес Петко Петков?
- Днес той е най-големият богаташ на България. Офисът на фирмата му е на “Цариградско шосе”. Има огромни хотели по морето, в зимните курорти, има фабрики.
- Казвате, че Тодор Живков си е отишъл като последния сиромах. А знаете ли с какъв начален капитал е забогатял Петко Петков-Данчев?
- Нямам представа. Но знам със сигурност за хотелите му и т.н., защото лично ме е канил да ходя да почивам в тях