Днес Facebook ми предлага ретроспекция на годината. Поглеждам какво е режисирал за мен. Мои снимки и думи се въртят сред снимки и думи на приятели. Някои моменти сякаш не са били никога, други помня с аромата им дори. Уж годината се извъртя бързо, а колко много снимки сме направили, на колко места сме били, колко пъти сме се усмихвали. 2018-а наистина приключва. Не го разбирам по това, че е време за ретроспекция, че датата е гранична, а статусите и снимките – много повече от 365. Разбирам го по това колко много сме изживели през тази година. И че е време за нова, още по-щедра и ароматна.

Имаме ли хепиенд? Сигурно, щом сме тук, щом ще получим ново начало. Щом виждам себе си и хората около мен променени. Променени за хубаво, мисля си...

Ден след ден минават, струва ти се, че нищо не се случва, нищо не се променя. А когато се обърнеш назад, всъщност нищо не е същото. Казвам го с надежда, не с носталгия. Гледам снимката си от една вечеря през януари. Говорехме с приятели за това, че искам да напиша книга и може би е дошло време да го направя. Не помня, но като че някой дори вдигна наздравица за бъдещите творчески планове. Бях забравила за тази вечер. Режисьорът Facebook ми припомни точно сега, в края на годината, когато мечтата да имам книга още я има, но пред нея по-голяма е мечтата ми друг да има книга – някой, когото обичам повече от миналогодишните си пожелания. Не зная колко стъпки съм извървяла, за да порасне мечтата ми толкова, как сме се озовали и двете така променени в края на тази година, но това е един мъничък хепиенд за нас. Промяната именно. По-високата цел, зачената в любов, копнежът за още по-далечно пътешествие. Надявам се обаче промяната да няма край, пък бил той и добър. Щастливостта е в неспирния път, в смелостта да допускаш промените, в силата да минаваш през тях, във възможността след всяка промяна да бъдеш още по-мечтател.

И да не си мечтател, преди 12 месеца си искал нещо за новата година. Сдобиха ли се с хепиенд желанията ти, или още чакаш момента да си щастлив? Недей да чакаш края за това. Края на едно и началото на друго не ги дели и секунда. След последната секунда веднага е първата и трябва да започнеш наново. Колко щастие можеш да побереш между тях? Краят е фойерверк, който може да бъде много впечатляващ, но след миг огънят, разграфил небето, е само димна следа. Трябва да продължиш в тъмното или да намериш нова светлина, която да сочи пътя напред. А там все някъде отново ще бъде запален огън. Което пак те отвежда до мечтите. До едничкото измеримо щастие да можеш да мечтаеш.

Когато бях малка и в края на филма момичето и момчето се събираха, а на екрана се изписваше Happy end, се чувствах прецакана. Сякаш са ми дали сладолед, ама са ми го дръпнали, преди да стигна до фунийката, която така или иначе обичам повече от самия сладолед. Честичко питах баба: „Защо никога не дават как живеят героите след това? Защо показват само проблемите им, а когато се стигне до хубавата част, филмът свършва?” На баба по едно време й омръзна да ми дава „прилични” отговори и веднъж каза: „Защото след хепиенда започват други проблеми, а тях ще гледаме в следващия филм.”

Толкова за щастието, мисля. Ако го чакаш, недей. Ако го искаш, действай! То може да е сега, днес, веднага, а не в края. Ако дебнеш някаква финална сцена, за да го изпиташ, може да си сигурен, че ще трае кратко. Защото финалните надписи изтичат, актьорите взимат оскарите си, но ако утре не се борят за нова роля, няма да има следващ филм, нито следващи награди, а хепиендът ще е само спомен във вид на студена статуетка върху камината.

Няколко пъти съм чувала самодоволни калкулации на житейски триумф. Когато родих сина си, в болницата до мен лежеше майката на друго новородено момченце. Тя каза така: „Имам дъщеря, сега имам и син, с мъжа ми се разбираме и той има работа. Мисля, че изпълних мисията си в този живот.” Не само че беше страшно това, което тя каза, ами и тъжно някак. Като че бяха думи на някой в края на живота му, а не в началото. Да станеш родител не е ли началото на най-великата задача, която ти се праща да изпълниш? Това е начало и идва с въпроси, защото никъде не дават дипломи за завършено родителско образование. Дори да си станал родител след множество препятствия, хепиендът ти трае точно миг – онзи миг, в който се къса пъпната връв между здравото ти бебе и теб. А новото, което настъпва, е гигантско и пълно с начала.

Да бъдеш нечия жена и да финишираш при върховната цел „ние се разбираме”... каква тъга! Не ви ли изпълва с тъга?! А каква трябва да е върховната цел, ще ме хапнат циниците около мен. Аз знам своята, не знам вашата. Преди години в един форум жени обсъждаха колко дълго след началото на брака си са били влюбени в своите съпрузи. Там прочетох думите на една от тях, която не познавам, но никога няма да забравя: „С мъжа ми сме женени от 25 години, имаме две вече пораснали деца, понякога се караме, понякога не се докосваме с дни. Но няма ден, в който да чуя, че той отключва външната врата, и сърцето ми да не се преобръща като при първата ни среща.” Толкова за любовта, мисля. Толкова за хепиенда й – просто няма такъв. Краят не се вписва, ако искаш историята да е щастлива. Всеки ден е начало в любовта. Ново преобръщане на сърцето, нова битка за другото сърце. За да не замлъкне сърцебиенето, за да не угасне в глухо разбирателство и разлагащ комфорт. Всеки ден е нов шанс да се бориш за това сърцето ти да не спира да прави лупинги заради един-единствен човек на света. Един-единствен – не завинаги, много по-дълго! Ако ви се струва откачена цел, имате лесен избор – има толкова много хора, с които можете просто да се разбирате.

Светли празници и безкрайно щастие! Струва ми се, че е възможно. Стига да приемем, че минава през моменти, които не приличат на щастие въобще.

Happy new year!

To be!