Твърдението ми, че русофилщината в България е преди всичко форма на невежество, се подсилва от антитезата, че просветените русофили, макар и да са пренебрежимо малцинство сред масата безпросветни русофили, са движещата сила на обездвижването на мозъците в тази тълпа.

 

Сред открояващите се представители на просветените русофили от по-ново поколение е интелектуалстващият журналист Иво Христов ( да не се бърка с неговия съименник, политолог с по-малко прикрити пропагандни навици на лобирането за правата руска вяра).

 

Не бих реагирал на едно негово интервю в Клуб Z най-вече защото такъв задочен спор ме вкарва в обяснителен режим спрямо безадресните му в своята конкретика агресивни зашлевявания. От друга страна неговият случай е христо(во)матиен случай на претенциозното левичарско месианство, което претендира за толерантност ( спрямо себе си), но изригва със същата онази злоба на оскотелия пролетарий от „Жерминал”, която Христов демонстрира в интервюто на правата на ляв човек с „костюм по мярка” и „чисто под ноктите”- т.е. като продължител на дългата традиция на левичарството тонът в него да задават хора, които не знаят от коя страна се държи кирката, но се изказват от името на „трудовия народ”.

 

Христов, освен тесен специалист по омразата срещу САЩ, се оказва и широко скроен по същите тесни рамки в своите познания за Близкия изток ( и за вината на САЩ за ставащото там, разбира се). Който не вярва, да прочете възторга му от съветското наследство в Близкия изток. В представите му режимите на терористи, като Кадафи , Хафез Асад и Саддам Хюсеин, са оставили ярка следа. Имената им не случайно се помнели- ярки били. Докато сегашните американски марионетки в региона никой не ги знаел ( какъв неосъзнат комплимент само: тъкмо в най – благоденстващите държави – каквито споменатите по-горе не са- имената на министрите и премиерите се радват на безразличието н поданиците и гражданите).

 

За Христов явно няма значение ( или може би не знае?), че спонсорираните от СССР режими, подпомагани от Москва уж за противопоставяне срещу общоарабския враг Израел, използваха това оръжие за систематично мачкане на собствените си народи и за разпространяване на тероризма на няколко континента, включително и в Европа. Кадафи крепеше всевъзможни свои васали в Африка ( и в ливанската каша имаше своя съществен принос, който и до днес държи „топло” на шиитската общност там). Месеше се от Чад на юг,  до Фронта ПОЛИСАРИО на запад, чрез който интригантстваше за поддържане на враждата между Алжир и Мароко.

 

Да не говорим за Сирия, превърната в преден пост на съветската доктринална , военна и дипломатическа инвазия, чиито плодове на руски протекционизъм бере в момента региона и Европа. Запомнящият се наистина Хафез Асад не само се състезаваше със Садам Хюсейн за място под арабското соцслънце с техните конкурентни версии на БААС (в превод : Партията на арабското социалистическо възраждане- как да не изпитва носталгия към тези социалисти един  истински левичар и русофил!), но и се надпреварваше със сирийския си съсъд да дава доказателства за болшевишката по своя дух непреклонност пред диктаторските му прищевки.

 

Ако Хафез Асад използваше танкове и артилерия за разправа с политически мотивирани бунтове срещу режима му в град Хама, то Саддам тутакси отвръщаше със същото в квартали на самия Багдад и дори употреби химическо оръжие, с което изби хиляди кюрди в Халабджа (да, по-късно се оказа „набеден” за притежаването на още химическо оръжие, което не беше открито- май го беше изразходвал вече „по предназначение” ).

 

Ако Саддам брутално си присвои Кувейт и предизвика с това намесата на  омразните на Христов Съединени щати (заобиколили ООН, натъртва журналистът, забравил, че и Русия подкрепи онази намеса), то яркият Хафез Асад отдавна бе сторил също с по-голямата част от Ливан- без санкцията на ООН, но с мащабната подкрепа на Москва.

 

Индулгенциите на Христов за „диктаториалните” ( изразът е негов) режими в Близкия изток показват не само липса на елементарно познаване на фактите, но и нещо по-лошо: ценностната деградация , която ни пробутва морализаторски заради днешния хаос, породен от динамиката на неуправляеми процеси в опитите за вътрешна демократизация на тези страни, провалени ( за радост на Христов и компания) по много по-сложни и комплекси причини от изтъкването на американската роля – в ролята на универсалното обяснение за злото.

 

Вашингтон разбираше много добре какви са опасностите от това, че хиляди, ако не и милиони араби сумарно, изпълниха площадите на Тунис, Либия, Египет и Сирия, клатейки устоите на предвидимите „диктаториални” режим, за да поискат демократизация на собствените страни. Именно поради това Белият дом дълго мълча, преди да каже онова, което една Америка ( онази с вдигнатия факел на свободата) нямаше как да не формулира като въпрос на огледален принцип на собствения си 200 годишен образ: че народите на Близкия изток също имат право да се борят за свободата си.

 

Вашингтов разбираше, но Христов или се прави, че не разбира, или така му е по-удобно, за да чегърта под уж чистите си нокти чернилката на своите обвинения. А те, повярвайте ( ако пък искате и прочетете) , са направо истерично- особено за претендиращия за някаква стерилна интелектуалност Христов. В неговите уста опониращите на тезите му са „скодоумци” ( повтаря го непрекъснато в цялото интервю). Сипе и всякакви други подобни квалификации и обиди на едро в стила на същата онази болшевишка омраза, за която стана дума по-горе. Явно тъкмо тя му крои костюмите по мярка, с които се гордее.

 

В сравнение с това явление, за предпочитане е човек да си ма работа с разярен пролетарий с мръсен потник на работник, отколкото с лицемерен манипулатор и полуинтелигент с френски акцент и русофилски манталитет, който обслужва не само личната си суета, но и целите на съветско-руското мракобесие , настанило се трайно по българските земи тъкмо върху площадките за излитане и кацане на руското влияние, обслужвани от Христов и подобията му.

Share on Facebook