„Когато тя седи притихнала в стаята ти, позволявайки ти да галиш ръцете ѝ по начина, който я успокоява и унася, обърни особено внимание на китките ѝ. Върху тях вероятно има малки белези от онова далечно минало, което тя още не ти е разкрила. Но един ден ще го направи. Тогава ще научиш как е станала по-силна и се е превърнала в жената, която в момента стои до теб. Приеми тези белези като бърз метод за броене на болката, като онзи, с който затворникът отброяват дните по стените на килията си. Една черта за първия път, в който са я наранили истински. Втора черта за онзи път, в който си е мислела, че болката може да бъде заличена с друга болка. Трета черта за онази нощ, в която е плакала безутешно на пода в банята. Четвърта черта за онзи път, в който наистина е мислела да се откаже. Нека тези черти не те натъжават, просто се радвай, че не е сложила петата диагонална черта, с която да приключи всичко.

Когато ти казва, че се срамува от тялото си, докато лежи гола пред теб за първи път, когато се опитва да се прикрие с чаршафите, кажи ѝ, че е красива. Кажи ѝ, че кожата ѝ ти напомня на гънките на нежен сатен. Кажи ѝ, че кожата ѝ е като кадифен облак в мастиленосинята вечер. Кажи ѝ, че синината на коляното ѝ е аметист, а ожуленото на лакътя ѝ е следа от четката на художник. Прокарай пръсти по ребрата ѝ и ги гали нежно, сякаш галиш струни на китара. Помогни ѝ да създаде музика с частите на тялото си, които се опитва да прикрие.

Когато ти каже, че някоя песен ѝ е любима, вслушай се. Слушай внимателно. Всяка дума има значение за нея. Всяка пауза я кара да стаява дъха си. Тя иска да сподели тази песен с теб, защото иска да сподели частица от себе си, затворена в музика. Тя живее в песента, която двамата слушате притихнали в колата ти. Когато извръща поглед и гледа през прозореца, тя не вижда нищо конкретно, просто света, затворен в песен. В съзнанието си прави пируети и танцува по очертанията на всеки стих. Следващия път, когато тя си тананика тази песен, докато си мие зъбите вечер, помоли я да запее на глас.“

Кара Скай