Вдъхновението в тази история започва там, където се сбъдва най-големият страх на Инес Субашка - краят на професионалната й кариера. Обезсърчена до лудост от невъзможността да се състезава повече като баскетболист, едва 19-годишната Инес усеща, че за нея всичко е свършило, преди изобщо да започне. Усещане, което тя допуска в себе си само толкова време, колкото й е необходимо да осъзнае, че собствените й руини са най-добрата основа за издигане на нов смисъл и нови мечти. Инес става треньор, стартира блог за добра кондиция и здравословно живеене и основава IFS – Inspired Fit Strong – не просто зали за тренировки, но и цялостна концепция за здраве, сила и усъвършенстване. За кратко време текстовете й печелят десетки хиляди последователи, започват да я канят да изнася лекции, а в залата й идват, за да потърсят лек и вдъхновение, всякакви хора – някои са преживели катастрофа, други борят здравословен проблем, трети просто искат да изглеждат по-добре и да се чувстват по-добре. За всички изходът от техните собствени руини и пътят към желаното минават през силната ръка и широката усмивка на точно това момиче – Инес Субашка. Тя е тази, която открива заедно с тях оптималния им режим на тренировки и хранене, тя е тази, която поставя тежести на вътрешната им увереност, хъс и оптимизъм и ги тренира до извайване на съвършената мускулатура. Инес е човекът, с когото десетки хиляди преминават през кризи, трансформации и опити за летене. И въпреки че изглежда като завършен гуру, Инес признава, че самата тя непрестанно се лута. За следващото предизвикателство си пожелава сили, уверена, че то ще дойде тогава, когато тя има... сили за него.
Инес, ти започваш като спортист още на 12-годишна възраст и имаш няколко много успешни години. Разкажи за тях и какво се случи, за да не може да продължиш със спортната си кариера?
Започнах да тренирам баскетбол, когато бях на 12. Баща ми и майка ми също са играли баскетбол и никак не искаха аз да спортувам точно заради контузиите, които са неминуеми в професионалния спорт. Баща ми винаги е бил моят идол и много исках да приличам на него. Когато един ден той отиде в командировка, реших, че сама ще се запиша на баскетбол. Нали знаеш, че когато нещо ти е страст, никой и нищо не може да те спре да го правиш. Така започнах с баскетбола и се оказа, че имам талант и че ми харесва. Но тъй като в България от малък те карат да правиш много, без да мислят в перспектива, започнах да играя на три възрасти още на 13 години – играех с по-големите и с жените. А на тази възраст не си укрепнал физически и аз започнах да се контузвам от рано. До 18-ата си годишнина вече шест пъти си бях вадила рамената. Това е доста тежка контузия, а след всяка се възстановявах по шест месеца. Завъртях се в омагьосан кръг – възстановявам се – влизам на игрището, контузвам се пак, пак се възстановявам. За последно се случи точно, когато отидох да играя в Италия. Още в началото на сезона си извадих рамото, което е доста тежка контузия. Нямаше смисъл да продължавам, защото е трудно да влагаш цялата си воля, за да се възстановиш, а скоро след това отново да загубиш перспектива. Просто трябваше да спра.
На сайта си пишеш: „Животът ми е история, изпълнена с разбити мечти, падения, разочарования.“ Това ли беше най-тежкото ти падане?
Първо бях в дълбока депресия. Шест месеца изобщо не исках да говоря с никого освен със сестра ми, майка ми и баща ми. Почти не излизах от вкъщи. Тогава смятах, че животът ми е приключил. Винаги съм казвала, че
за един спортист животът приключва два пъти
– първият път е, когато трябва да спре да се занимава с професионалния спорт и излезе от всичко онова, което някога е наричал „свой живот“. Тогава не виждах какво мога да правя, защото баскетболът беше всичко, в което бях влагала енергия. Минах през този период трудно, даже неведнъж съм си мислила за самоубийство, колкото и да звучи крайно. Когато си на тази възраст и не си преминавал през такива трудности и разочарования, не знаеш, че има живот и след болката и че можеш да намериш и друга посока.
По време на възстановяването ходех на плуване, защото беше добре за укрепването ми. Но аз не мога да правя нещо само заради правенето и реших, че ще започна да тренирам плуване и евентуално да се състезавам. Три години тренирах плуване и участвах на състезания даже. Паралелно започнах да уча маркетинг и финанси. Нещо много далечно от спорта, макар да знаех, че спортът е моят живот и че дори да не мога да намеря начин да бъда професионален спортист, трябва да намеря някакъв път около това. Така станах треньор, дойдоха залите и всичко останало...
Кои бяха предизвикателствата, които трябваше да преодолееш по пътя между това да си спортист и това да си треньор и предприемач?
Спортът те учи на такива качества, които, ако трансферираш правилно, пак те правят успешен. Приемам живота като една тренировка – в началото имаш нещо неизвестно, нещо, което смяташ, че не можеш, но с търпението и с правилния подход започваш да надграждаш. И изведнъж стигаш до крайния резултат, така желан от теб. Аз винаги съм използвала наученото в спорта във всяка друга сфера на моя живот. Трудното беше да свикна, че не разчитам само на себе си, а и на хората около мен. Човек не може всичко да прави сам, трябва да се научи да делегира. Както и да осъзнае, че колкото и усилия да полага, ако не се научи да води и другите и да учи и тях, не може да стигне по-далече. В един момент водех тренировки от 6 сутринта до 9-10 вечерта и бях толкова уморена, че не можех да развивам нищо повече от това. Тогава се наложи да създам екип. Трябваше да се справя и с егото си, защото един спортист мисли, че той прави нещата най-добре. Трябваше да осъзная, че и другите хора могат да ги правят добре – по различен начин от моя, но със същия краен резултат.
