Днес, на една фейсбук "стена", ми попадна прекрасно стихотворение за любовта. Стихотворение, изпълнено с много мъдрост, много болка, много истина... Под стихотворението стоеше името на Блага Димитрова. Заинтригува ме. Разтърсих се. Но за съжаление не го открих никъде другаде. Въпреки това искам да го споделя с вас. Защото си заслужава да бъде прочетено. Осмислено. И записано в сърцата ви. А ако случайно знаете дали наистина е на Блага Димитрова, споделете в коментарите отдолу...


Любов, пренавиваме те

с нетърпение, със символика,

с прибързаност, не с привързаност,

с преувеличение, с произвол,

с пренебрежение, с хазарт,

с жестоки игри.

Пренавиваме те, любов,

с изискване за всичко,

което ни липсва,

особено за онова,

което ни е излишно.

Обременена любов!

Пренавиваме те докрай

С претенции на двама,

които искат да бъдат един за

друг повече от целия свят

и да не изпуснат нищо от света.

Любов, пренавиваме те

с необузданост и с табу,

с изкуство и с изконна първичност,

с двуличие и с кич,

със заклинания и с интелект,

с реквизит и с бит,

със самите себе си.

Изнемогваща любов!

Презагрят реотан от нерви.

Пренавиваме те със за пръв път,

със за кой път вече, с банално,

с брутално, с как, с никак,

с напразно, с никога повече,

с това ли било всичко?

Любов, пренавиваме те

като пружината на играчка –

кобилка с багаж по баир,

която се гътва изчерпана,

а ние я блъскаме да препуска

и да скача с препятствия,

додето я разглобим на дреб,

за да видим какво цъка вътре.

А то тъкмо сърцето млъква…

Пренавиваме те, любов

с анализ, с кризи, с крах,

със смисъл за съществуване,

с безсмислие, с реванш,

с амбиции за себеизява,

с „Пречиш!“ „Пречиш!“, със суета,

със свобода-самотност,

с обици на ухото,

с дрънкащи окови,

с отчаян таен изход,

с безизходица, с бягство,

с промяна, промяна, промяна!

Пренатегната с винтове любов!

Отгоре ти сме стоварили

чудовища от комплекси,

патология, митология, подсъзнание,

сексуални революции, хоби,

анкети, тестове, хороскопи,

биоритми, психоанализи, опиати,

и страх, страх, страх.

Къде се изгуби, любов,

най-радостното дете на планетата,

палаво като пролетен полъх,

свободно и чисто като росинка,

с утринен румянец от свян,

открило света с удивени очи

и заплакало от екстаз?

Затрупахме те, любов,

пренавихме те и занитихме

с марсиански структури,

изпод които едвам се протягат,

прищипнати и линеещи,

детски пръстчета

трева.


Блага Димитрова