„Аз и съпругът ми бяхме завели децата на детската площадка. На споменатото мястото си играеха няколко други момчета и всеки път, когато синът ми се опитваше да се присъедини, те му казваха, че не искат да си играят с него.

Синът ми опитваше отново, и отново, и отново да се включи в тяхната игра. Тичаше около тях в кръг, за да ги накара да играят на гоненица. Попита ги директно дали може да си играе с тях. Предложи им да играят с неговите играчки. Нищо обаче не свърши работа.

Аз стоях отстрани и наблюдавах. За всеки родител е много трудно да стои настрана и да наблюдава как детето му страда. Бих казала, че е дори мъчително за гледане, защото ти се иска да оправиш нещата и да решиш проблема вместо детето си.

Проучванията обаче показват, че е най-добре да направиш точно това – да чакаш отстрани, докато детето се справи само с положението. По този начин децата се учат как да общуват с околните и как да решават проблемите си.

След известно време синът ми започна да се разстройва и не след дълго дотича до нас облян в сълзи. Нищо не казах, вместо това погледнах към съпруга си. Синът ни плачеше, сгушен към гърдите му. Сълзите го задавяха и му пречеха да говори."

Отглеждането на момчета е точно обратното на това, което мнозина си представят.

Майката и писателка Лелия Шот веднъж казва: „Може би ако малките разплакани момченца бяха успокоявани, вместо порицавани заради сълзите си, на света нямаше да има толкова много гневни мъже, които не умеят да изразяват емоциите си“.

Тя е напълно права. Достатъчно е само да се огледате и ще видите море от гневни мъже. Достатъчно е да погледнем към случаите на масови и публични убийства в САЩ. Да си спомним за мъжа, който стреля по публиката на концерт във Вегас. За мъжа, който нахлу в църква с автомата си. За полицая, който изби семейството си. Заглавията и случаите някак си се сливат, но всички тези мъже са описвани като самотници, които са се чувствали безсилни в този свят.

Може би традиционното виждане за начина, по който трябва да отглеждаме синовете си, е напълно грешно. Според науката момчетата са много по-чувствителни и раними, отколкото преди сме си мислели.

Ето какво казва детският психиатър Себастиан Крамър: „Дори в утробата мозъкът на момчетата реагира по-силно на стреса и депресивното състояние на майката. При раждането развитието на мозъка на момчетата изостава от този на момичетата с шест седмици. С течение на времето момчето продължава да има проблеми с емоциите си и ако то не получи емоционална подкрепа от родителите си, проблемите само се задълбочават“.

Момчетата се нуждаят от емоционална подкрепа. Съвсем просто, нали? Но има един проблем.

Когато на разстроените момчета се казва да спрат да плачат, да се стегнат и дори да отвърнат с насилие, се появява съществен разрив в комуникацията между родител и дете.

Всяко поведение на детето е вид комуникация и когато едно момче е разстроено, тъжно или гневно, то иска да ти каже нещо. Иска да ти каже, че има нужда от твоята подкрепа.

Ако момчетата не получават възможност да изразяват емоциите си като деца, действията им ескалират до насилие веднага или пък емоциите биват потискани, докато не изригнат в по-късен момент.

Неефективната комуникация се натрупва с времето и момчетата научават следния урок – за чувствата не се говори. Те започват да пренебрегват емоциите си, не се научават как да ги изразяват и най-лошото – не умеят да проявяват съпричастност към другите, защото не разбират чуждите емоции.

Затова момчетата имат нужда от морална подкрепа.

Когато момчето ти е разстроено, можеш да му помогнеш по тези три начина: 1. Изслушай и изчакай

Това вероятно е един от най-революционните принципи на днешната психология, който напълно променя начина, по който трябва да се отнасяме с едно разстроено дете. Принципът е:

Емоциите не са проблем, който трябва да бъде разрешен. Емоциите трябва да се осмислят и приемат от човека, който ги изпитва.

Можеш да помогнеш на детето си, като му помогнеш да осмисли и приеме чувствата си.

„Виждам, че си тъжен и разстроен. Виждам, че плачеш и сигурно ти е тежко, но спокойно, аз съм до теб“, съвсем простички думи, а вършат чудеса. Много пъти те са напълно достатъчни и ще видиш как детето ти кимва с разбиране, поема си дълбоко дъх, успокоява се и вече знае как да реши проблема си. Ако детето все още е разстроено, просто му трябва малко повече време и помощ, за да се справи.

2. Бъди открита

Позволи на детето да те види разстроена, ядосана, разочарована, тъжна и плачеща. Не се крий. Поговорете си за това, което вижда. По този начин детето ще разбере, че емоциите не са нещо срамно и ще знае как да реагира, когато почувства същото нещо.

Според експертите вербализирането на емоциите ни намалява силата на тъгата, гнева и болката, която изпитваме.

3. Научи децата си на състрадание и съпричастност

Емпатията е способността да разбираме и споделяме чувствата на друг. Когато едно дете е разстроено, най-доброто нещо, което можеш да направиш в този момент, е да си представиш ситуацията от неговата гледна точка.

Всяко нещо в живота на детето е голяма работа за него. Дори онова, което на възрастните ни се струва глупаво, незначително и нелогично. Но ако се поставиш на мястото на детето, много по-лесно ще намерите разрешение на проблема.

Най-важното при възпитанието на момче е да го научиш на съпричастност. Ако можем да научим синовете си на състрадание, сигурна съм, че светът би бил по-добро място.

Докато синът ми плачеше в ръцете на съпруга ми, се случи нещо силно и значимо, нещо, което никога няма да забравя. Вместо да го пусне и да му каже „Бъди мъж, не плачи“, моят съпруг го прегърна още по-силно. Тогава му каза: „Знам, че си тъжен, защото не искаха да си играят с теб. Знам колко много боли“.

Аз не казах нищо, само се усмихнах.

Много хора биха се изненадали, че съпругът ми е успокоил сина ни по този начин, защото съпругът ми е едър мъж, морски пехотинец, който е преживял много неща. Но този мъж ме научи на нещо много важно: Нужен е повече кураж и повече смелост да окажеш на някого емоционална подкрепа, отколкото да го отблъснеш.

Момчетата могат да станат много повече от момчета. Ако им позволим, момчетата могат да бъдат хора. И да станат истински мъже!“

Лорън Там