Фабио Канаваро вдигна първи световната купа като капитан на Италия през 2006-а. После отиде в Реал Мадрид. И месеци по-късно взе "Златната топка".

Италианският железен бранител е видял всичко във футбола, а днес е треньор в китайската Суперлига.

Канаваро написа за сайта Player's Tribune своята история.

 

Когато хората мислят за италиански футбол, те се сещат за защитници. Децата вероятно искат да са Джорджо Киелини или Леонардо Бонучи.

Но ще ви кажа нещо...

Аз не растях с мечтата да съм защитник.  Та кое дете искаше да е бранител, след като бе гледало как Паоло Роси вкарва шест гола за титлата на Италия през 1982-ра на Мондиала? И до днес пред очите ми е как Марко Тардели вкара гола на финала. Помня радостта му, лицето му, как тичаше със стиснати юмруци и викаше в екстаз.

Като всяко друго италианско хлапе в този ден аз седях пред телевизора. Бях на 9 години, но помня как с последния сигнал на финала, когато Италия печелеше титлата, Нандо Мартелини, коментаторът викаше едно и също нещо, непрестанно:

"Campioni del mondo! Campioni del mondo! Campioni del mondo!". Да, шампиони на света.

От този ден нататък едва ли е имало и едно италианско момче, което да рита топката на стената в квартала и да не чува гласа на Мартелини в главата си.

Когато отидох в Наполи, в началото подавах топките. Това означаваше, че имам право да ходя и на тренировките на първия тим. На тези легенди... Когато стигнах до юношеския тим, вече бях "Тардели" в полузащитата.

Един ден при мен дойде един от директорите в Академията на Наполи и ми каза: "Фабио, ти трябва да си защитник. Предпочитаме да играеш там".

Нямаше обяснения, нямаше аргументи. Бях доста по-нисък от останалите момчета на моята възраст, изобщо не приличах на защитник. Поне не и на централен защитник. Но това стана моята позиция от онзи ден.

За щастие, оказа се, че аз всъщност обожавам да играя в защита. И го правех доста добре.

Дължа кариерата си на две неща. Първо, аз се учех на футбол, гледайки най-добрите. В Наполи играх до Чиро Ферара, който има над 500 мача за тима от Неапол и за Ювентус. Един от най-великите в историята на италианския футбол. Ферара не пестеше думите си, като истински италианец. Обясняваше какво да правиш, къде да заставаш, как да се справяш с нападателите. Всичко.

През 1987-а с Чиро в състава Наполи спечели титлата. Аз бях на терена с тях. Научих страшно много през онзи сезон, от всички играчи. Но особено от един.

Геният. Диего Армандо Марадона.

Всеки ден го гледах как тренира. Когато най-накрая ме извикаха в първия отбор, аз не можех да спра да се усмихвам. Казах на Ферара: "Ще тренирам с Марадона!". А той ми се изсмя и отвърна: "Не, не, Фабио. Ти няма да тренираш с Марадона. Ти не правиш шпагати на Марадона в тренировките. Не можеш да му вземеш топката, тя никога не напуска краката му."

След което Чиро ми хвърли една топка. "Ето ти една, защото от Марадона няма да е вземеш", смееше се.

Започнахме тренировката, а в един момент Диего тръгна срещу мен, топката бе като залепена на върха на обувката му. Без никакво замисляне, аз се хвърлих в краката му, за да я спечеля.

Аз влязох на шпагат срещу Марадона! Легендата! Гения!

Усетих очите на всички върху себе си. На треньорите, на съиграчите. Сетих се за думите на Чиро Ферара: "Не можеш да правиш шпагати на Диего". Всички бяха сериозни и напрегнати. Единственият, който се усмихваше, бе Марадона.

В края на тренировката той дойде при мен и ми даде обувките си. Бяха кални от игрището, държах ги в ръцете си. До този момент стаята у дома бе изцяло облепена с плакати на Диего, този неаполитански Бог.

Сега държах в ръцете си обувките му.

Тогава научих урока: "За да си отличен защитник, трябва да играеш срещу най-добрите в света."

Не ти трябва да си висок, да си мускулест, да си силен физически или много бърз. Трябва да имаш самочувствието да се изправиш срещу тях.

Не знам откъде събрах това самочувствие в онзи ден, в който влязох в краката на Марадона. Но това бе опората, върху която стъпвах в цялата си кариера. В Наполи, в Парма, Интер и Ювентус...

Денят, в който всичко бе напълно завършено, чувствах се свръх уверен и знаех, че съм много добър в това да бъда защитник, бе 9 юли 2006-а.

Държах в ръцете си световната купа (горе), а италианските репортери на игрището викаха около нас:

“Campioni del mondo! Campioni del mondo! Campioni del mondo! Campioni del mondo!”.

И днес, докато съм край тъчлинията като треньор, опитвам същото. Да засиля увереността си в новата работа. Да имам самочувствието, че я върша добре.

 

Роналдо

Повече от всеки друг нападател, когото някога съм срещал във футбола, той бе човекът, който винаги ме изпълваше със страх. Най-добрият играч на нашето време.

Роналдо. Феномена.

За първи път играх срещу него в един мач Бразилия - Италия преди световното през 1998-а. Докато излизахме на терена и го виждах до мен с екипа на съперника, се чувствах ужасно застрашен.

Мачът завърши 3:3, а в съблекалнята нашият селекционер Чезаре Малдини ми каза: "Фабио, нали знаеш, хората наричат Роналдо невероятен, великолепен и така нататък. И знаеш ли - след като го гледах срещу теб, мога да потвърдя, той е наистина невероятен!".

Класически Чезаре, благодаря...

Роналдо не вършеше работа в защита. Нямаше нужда да си хаби силите за това.

Но искаше ли да ти вкара гол, винаги вкарваше. Бразилия имаше уникални играчи в онзи мач - Роберто Карлуш, Роналдиньо, Ромарио. Но Роналдо бе различен.

Бърз. Силен. Невероятен. И винаги, когато след това се срещахме на терена, изпитвах огромен респект. Нямаше нужда да ми говори гадости на терена, както правят повечето нападатели. Не му бе необходимо да опитва да ми повлияе психически. Той вече го бе направил в момента, в който го виждах в състава на съперника.

Мисля си, че страхът от него никога не умря у мен. Но той бе смесен с уважение, а това ме караше да тренирам невероятно здраво всеки ден, за да съм подготвен. Роналдо ме научи как да се сравям с този страх.

 

 

Зидан

Ако Роналдо бе най-трудният опонент, Зидан бе най-елегантният. Той бе невероятен играч. Джентълмен.

Сякаш се носеше във въздуха с топката и не стъпваше по земята. Неговите движения бяха като от балета. Щастлив съм, че бях в един отбор с него. Невероятно бе да го гледаш как минава между съперниците като сянка. Играх и срещу него. Но опитът от това да тренирам редом със Зизу ме научи как да се справям с него като опонент.

Но той винаги намираше по някой нов начин да ме елиминира, да създаде опасност, да мине край мен.  Като в случая с Роналдо, при Зидан най-доброто, което можеш да направиш, е да се подготвиш да го срещнеш. Но това не ти гарантира нищо.

През 2006-а играхме срещу Франция на финала. Той вкара от дузпа в мача. След това постоянно бяхме под напрежение, бяхме уплашени. Как имаше самочувствието да копне топката от дузпата, та това бе пета минута на финала!

Постоянно усещахме присъствието му на терена. Дори, когато не правеше нещо от неговия репертоар със специални изпълнения, пак всяваше страх у нас. Толкова спокоен и креативен, влияещ ужасно силно позитивно на собствения си отбор и разтреперващ краката на съперниците.

Това бе до момента, в който си изпусна нервите и бе изгонен. Дори Зидан имаше такива мигове.

Тогава научих още един урок. Как да си лидер на терена.

Работата ми като капитан бе не само да спирам атаките на противника. Но и да поддържам концентрацията на отбора, да се грижа за духа на съотборниците ми дори, когато губехме в резултата. Казвах им постоянно: "Ще го направим. Можем!".

Матераци изравни бързо. Успокоихме се малко, бяхме в играта. Но със Зидан наоколо...

Сърцето ми тръгваше да бие и спираше всеки път, когато някой от нашите отиваше да бие дузпа при изпълненията след края. Когато Гросо вкара, просто не чувах нищо. Не вярвах, че това е възможно.

Бяхме шампиони на света.

Държах купата и си мислех, че за първи път в живота си наистина разбирам защо съм станал защитник. Какво правя там отзад, изобщо.

Аз съм там, за да имаме организация в отбрана, да сме готови и концентрирани. Бяхме най-добрите на турнира като отбор, като взаимно доверие и организация.

Но не само в защита.

 

Андреа Пирло и Франческо Тоти

Много хора акцентираха върху това, че сме станали световни шампиони с типичния италиански футбол. Защита. Но това е грешка.

Ние имаме някои от най-великите нападатели в историята на футбола. И някои от най-великите халфове.

През 2006-а Италия стана световен шампион, защото си вършехме работата в отбрана и вкарахме достатъчно голове да победим съперниците. Не мисля, че офанзивната ни линия получи достатъчно аплаузи за това, което свърши на Мондиал 2006.

Да играя срещу Пирло и Тоти бе невероятно предизвикателство.

Предпочитах да са от моя отбор. Когато играех срещу Франческо, ние говорехме доста на терена. Вратарят рита топката към другото поле и ние се шегуваме един до друг. Беше нормално. Той е невероятно забавен тип.

А Пирло? Той е друг. Никой не знаеше какво ще се случи, когато топката стигнеше в краката му. Винаги опитваше да е с един ход напред.

Имах огромен респект към тях двамата. На терена нямаш приятели от противника, само десетимата, които носят екип като твоя. На игрището сме на работа. Работата ми е да спирам приятелите си - като тези двамата, от това да вкарат голове на моя отбор.

 

Реал Мадрид

Испанската лига в една дума би била описана така - трудна. Когато отидох в Реал бях световен шампион, но това бе първият ми отбор извън Италия. Нов град, нова страна, нова лига. Комуникацията със съиграчите ми бе трудна. Това бе едно от най-големите предизвикателства за мен.

Седмицата преди мача в Испания е различна от подготовката за двубой в Италия. Тренираш нонстоп, треньорите са неумолими, постоянно те засипват с изисквания и информация. За щастие там бе Фабио Капело, та той внасяше малко италиански елемент в Реал.

Но никой не бе по-стриктен от него. Ако кажеше, че тренировката е от 10 ч, това означаваше - точно 10. Нито минута по-късно.

Помогна ми да се адаптирам към живота и футбола в Испания. Но трябваше да уча и доста неща сам, на терена.

На една от първите ми тренировки подадох към Серхио Рамос. Той ме попита: "Защо правиш тази грешка?" Казах му - "Не е грешка, подадох ти топката в пространство." Оказа се, че в Испания топката се подава на крак, силно и точно. В Италия можеш да я пуснеш в пространство.

Трябваше ми време да се адаптирам, но аз имах самочувствието на световен шампион, а взех и "Златната топка". Спечелихме Примера в два поредни сезона. А веднъж облечеш ли екипа на Реал Мадрид, оставаш част от този клуб завинаги.

 

Треньор

Кариерата на играч няма нищо общо с тази на треньо. Работя, за да откривам и опознавам съвсем нов аспект на футбола. Сега съм треньор на Тянин Куанян. Всеки ден, всяка седмица давам всичко от себе си на играчите. Питам ги какви проблеми имат, например у дома, в семейството. Интересувам се защо един е шумен, а друг е тих и гласът му не се чува.

Е, представете си това като комуникация с 25 играчи, с помощта на преводач на китайски.

Понякога думите не стигат и влизам в тренировките, за да покажа нагледно какво искам. Това е самотна работа. Да, ти си на терена с играчите си, но всъщност не си. Споделяш с тях опита си и знанията си. Но си сам.

Научих доста от Липи, Трапатони, Малдини и Капело. Всичко съм записвал в едни малки тефтерчета. Записвах грешките, както и успешните неща.

Когато дойдох Китай, не знаех какво да очаквам. Отборът бе във Втора дивизия. Седем мача без победа. Осми от 16 тима.

Казах си, че трябва да предам на играчите моето самочувствие. Увереността на един световен шампион, носител на "Златната топка" и победител в още куп турнири. И да ги убедя да уважават играта.

Захванахме се за работа. Завършихме сезона първи и влязохме в Суперлигата. Е, когато го направихме, вече не чувах гласа на Мартелини, както едно време. Постижението не е чак толкова голямо. Но ме направи щастлив, истински щастлив.
Навремето като хлапе, започнах да търся своята увереност на терена. Чак световната купа и "Златната топка" я бетонираха у мен.

Сега пак търся същото. Но вече като треньор.

Не като лидер на защитната линия, а като човек, който води цял отбор. И то отстрани.