Двата мандата на Барак Обама като президент на Съединените щати бяха белязани от доста тежки битки на международната политическа сцена, пише БиБиСи. 
 
През първата година от президентството си Барак Обама положи сериозни усилия да промени неособено добрия имидж на САЩ пред света след управлението на Джордж У. Буш и водените от него войни. Вашингтон трябваше да покаже, че освен оръжие, може умело да използва и силата на дипломацията. Трябваше да демонстрира готовност да сподели тежестта на отговорността за поддържане на световен мир и разбирателство.
 
8 години по-късно, вече сблъскал се с реалността, Барак Обама разкри в серия от интервюта, че не е предполагал колко трудно задача е прилагането на вижданията му в конкретни действия. Президентът продължава да е убеден във водещата роля на САЩ, но признава, че мощта на Вашингтон има граници и дори и най-влиятелната държава на планетата не може да се справи с всички проблеми.

Обама настоява, че не може отговорът на всяка ситуация да е използването на военна сила. В крайна сметка той беше избран именно заради войната в Ирак и заради уверението му, че нов подобен военен конфликт без ясен край може да бъде избягван в бъдеще.
 
Държавният глава опита всичко по силите си, за да намери по-добър баланс между силата на оръжието и силата на дипломацията. И действително отказваше да се заема едностранно с проблеми, които Съединените щати не трябваше или не можеха да разрешат на приемлива финансова и политическа цена.
 
Тази стратегия ясно се видя при избухването на конфликтите в Либия и Сирия.

Барак Обама беше “натиснат” от британския премиер Дейвид Камерън и френския президент Никола Саркози да подкрепи офанзивата на НАТО за предотвратяване на масово избиване на либийския народ от започващия да губи влиянието си Муамар Кадафи. Либийският лидер открито заплаши “да избие като плъхове” всички свои политически противници. 
 
В разгара на кризата тримата световни лидери решиха, че единственият начин да защитят либийските граждани е да подкрепят опозицията в лицето на Националния преходен съвет за свалянето на режима на Кадафи.
 
Според БиБиСи светът е по-безопасно място без Кадафи, но положението в самата Либия определено не е никак добро.

Обама правилно искаше съдбата на страната да се държи от новото правителство на Либия, но изглежда надцени способността на самите либийце да направят прехода от диктатура към демокрация. Американският президент имаше високи очаквания и към Европа, която поде операцията срещу Кадафи, но впоследствие се съсредоточи върху кризата в еврозоната и спасяването на Гърция.
 
НАТО нямаше готов план за следвоенна Либия и на практика се повториха грешките от Ирак. Нестихващият хаос превърна африканската страна в идеална среда за оперативни действия на “Ал Кайда” и впоследствие “Ислямска държава”. При всички положения обаче случващото се в Либия подхрани съмненията на Обама по отношение на Сирия.

Американският президент подчерта, че червената линия с използването на химически оръжия не трябва да бъде преминавана. Но когато Башар Асад го направи, Обама се обърна към Конгреса за крайното решение за военна намеса. Така той спечели време да намери друга стратегия, за да не се окаже САЩ в разгара на “нечия друга гражданска война”.

Така или иначе възходът на “Ислямска държава” принуди Обама да използва военна сила, но той прави това отново изключително внимателно, без широкомащабна офанзива. Изглежда в опит да избегне повторение на сценариите от Афганистан и Ирак.
 
Президентът все пак настоява, че страната му се придържа към ролята си на световен лидер и оглавява коация от 65 държави в битката с екстремистите. Обама уточнява, че коалицията помага, но регионалните сили трябва да поемат отговорността да довършат “Ислямска държава”. Без подобна ангажираност халифатът никога няма да бъде напълно унищожен и болезненият пример с талибаните е конкретно доказателство. 

Барак Обама изпълни това, което беше обещал в програмата си за външната политика – сложи край на войните на САЩ в Афганистан и Ирак и избягна започването на нови. Резултатът не е особено по-лош в сравнение с коренно противоположния подход на предшественика му с разликата, че не бяха пожертвани хиляди човешки животи и бяха спестени милиарди долари.