Реакциите по повод атентата в Барселона ми припомниха една случка отпреди една-две години.

Имам близка приятелка, която дълги години учи, живя и работи в Германия и винаги е била изкушена лично и професионално от политиката.

По стар български обичай, седнахме на вечеря в приятно ресторантче и отворихме дума за политика. Покрай някакви актуални събития, стана дума и за непоносимите (от моя гледна точка) ромски сватби, които се развиват на принципа "три дена яли, пили и се веселили и то така, че три дена и три нощи никой в радиус до 5-6 км не спал".

Та...накратко, понеже това според моята приятелка трябваше да мине в графа "традиции и етническа култура", а, след кратка и неплодотворна дискусия по въпроса, аз заявих, че традициите, които навлизат грубо в личното пространство на другите, пречат на правото им на сън и спокойствие и влизат в разрез с нормите и законите, не ме интересуват изобщо, та по този повод ми биде речено, че клоня към ксенофобия, което истински ме изуми, даже ме разсмя, на което аз пък отвърнах, че може би дългият престой в Германия и работата в Бундестага леко са замъглили реалния поглед върху нашенската действителност.

С две думи: скарахме се. По-точно, тя се скара с мен. (Е, отдавна сме сдобрени, разбира се, но не за това ми е думата.)

Оттогава, а и не само поради тази причина, рядко говоря за нещата, които ме вълнуват в тази посока и за начина, по който ме вълнуват и по който ги виждам. Просто не виждам смисъл да прибавям моите средностатистически виждания по конкретни проблеми в общия хор. Пък и никога не съм надценявала тяхната стойност, та те да трябва непременно да бъдат споделяни във ФБ.

Също и сега, когато наново се отваря темата за исляма, за радикалния ислям, за тероризма, за интеграцията на мюсюлманите в Европа, за причините за тероризъм и пр.

Когато, например, споменеш (най-общо казано), че проблемите на интеграцията са далеч повече проблем на интегриращите се, а не толкова и основно на интегриращите, започваш да си харесван от хора, чието мислене по принцип не споделяш (което никак не целиш) и да си нехаресван от онези, които харесваш и уважаваш.

Тоест, имам усещането, че живея във време, в което няма място за нищо по средата. Като на война: трябва да си или от едната, или от другата страна на барикадата. Всичко по средата е нечуваемо. Или поне мнооого слабо чуваемо. И подлежи на обстрел и от двете страни.

В края на краищата, или си презрян "либераст", или нехуманен "ксенофоб".