- Страхуваш ли се от мен? - попита Тя.

- Не, разбира се! - отговори ѝ той без да се замисля. Но знаеше, че я лъже.

Тя стоеше пред Него същата, както я беше видял за последно преди толкова години. Светлата коса падаше косо върху лицето, а очите ѝ гледаха меланхолично. 

- Моля те, помогни ми! - почти през сълзи промълви Тя.

Той не отговори, а се замисли дали и как да откликне на молбата ѝ.

Студена тръпка премина през тялото му. Той страдаше заедно с нея. Въпреки, че не беше я виждал вече 22 години. За последно я срещна на гарата, когато тя отпътуваше към големия град в търсене на луксозен и охолен живот, който Той не можеше да ѝ даде.

Видя я случайно днес. В парка. Позна я веднага. Въпреки дистанцията на времето. Тя седеше сама на една пейка и плачеше. Влечението към хубавия и бляскав живот явно я беше довело до тук - сама в парка, плачеща и търсеща помощ.

Сега и двамата седяха на същата пейка. И се гледаха мълчаливо - Тя с надежда, Той - с тъга. Беше му мъчно от нейното страдание. Тя усети това и се опита да се сгуши в Него. Той обаче се отдръпна. Изведнъж каза:

- Мога да ти помогна. Но не искам, а и не би било правилно. Болката от миналото, въпреки живота ми сега, все още ме изгаря. За всичко си си виновна само ти. И сама трябва да се оправиш.

Тя сякаш очакваше подобен отговор:

- Знам... Но все пак ти благодаря, че се спря, че седна до мен, че чух гласа ти след толкова много години. Благодаря ти. Благодаря ти въпреки, че отговорът ти ме наскърби!.

Тя се опита да го докосне и стисне за ръката, когато той стана да си ходи. Гореща вълна мина по тялото му. Но не седна отново до нея. Тръгна по пустата алея. И не се обърна назад.

А тя се разплака. Защото копнееше да бъде обичана, а не съжалявана от Него. "Добър урок ми даде" - си помисли. И продължи: "Не го попитах как е, какво е правил през тези 22 години... само аз съм важната. Ето, оставих го, забравих го, но той се е оправил някак. Затова не го и попитах".

И остана там - самичка в парка. Плачеше. Без да се срамува от хората. Защото тя търсеше любовта му и отново копнееше за нея. Но всичко беше вече изгубено. Дори и любовта.

7. II. 2013 година, писано на една пейка в Цар Симеоновата градина