Красимир Аврамов е от хората, които не за първи път доказват, че с хубави мисли се стига далеч. Човека глас, както е по-известен Аврамов, все още се отърсва след тежка семейна драма – в рамките само на два месеца певецът изгуби баща си и баба си. Но въпреки това подготовката за предстоящия му грандиозен концерт в НДК е почти на финала. Красимир Аврамов е подготвил истински експлозив от музикални изненади навръх Деня на детето 1 юни и обещава незабравимо шоу за публиката в зала 3 на НДК. Преди него Човека глас прави своята емоционална изповед единствено пред народното издание.
- Краси, последните два месеца понесе две много тежки загуби – първо изгуби баща си, а месец след него и любимата си баба. Лекарите така и не успяха да спасят живота на баща ти, който си отиде при един много нелеп инцидент, а за баба ти фатално се оказва падане в банята… Как успяваш да се събереш психически след този жесток срив, предстои големият ти концерт?
- Наистина не ми беше до концерт след всичко, което се случи. Но знаех, че за баща ми, който беше огромен мой почитател, това ще е последното, което ще поиска от мен – да спра музиката. Дори и ако ситуацията бе такава, че да пея преди или след неговото погребение, за баща ми това щеше да бъде чест и радост. Той не искаше да спирам с музиката, независимо от всичко. Познавам го добре, знам как би се почувствал, затова се стегнах – въпреки болката, тежестта и отчаянието в себе си. Тази загуба дойде твърде неочаквано като шок за мен. Но аз съм вярващ човек и знам, че една смърт не е финал. Вярвам и съм вътрешно убеден, че
душите на мъртвите продължават да живеят
във вселената. И това е един безкраен кръговрат, който няма крайна точка, не прекъсва никога. Гледам различно на онова, което се случи… Много ми е тежко, даже често се улавям, че му звъня, набирам номера, защото искам да споделя нещо, да му кажа какво се случва. Инцидентът с баща ми се случи точно след мой концерт в Пловдив, навръх Свети Валентин, а той си отиде 40 дни по-късно. Сигурен съм, че музиката, която продължих да правя и ще правя, ще стигне до него и до баба ми. Правя я в тяхна памет! Надявам се, че ще успея да ги зарадвам!
- Колко силна беше връзката ти с тях?
- Връзката ни с баба ми беше наистина силна. През годините тя бе мой много голям приятел. Споделях й всичко, имахме си нашите тайни, нашата веселба. Имахме си вицове, на които само ние двамата умеехме да се смеем, никой друг. Докато връзката с баща ми се разви постепенно. Когато бях дете, той не вярваше, че аз ще бъда едно от лицата на страната. Винаги казваше: „Това е за избрани хора, а ние сме работническа класа. Недей да си въобразяваш такива неща.” Смяташе, че и аз ще отида на работа в завода, в който и той работеше – в „Елпром”, беше началник цех. И е вярвал, че аз ще продължа делото му, ще правя крушки. Но аз винаги вътрешно съм се смял на тези думи. Израснах покрай крушки, играейки си в завода – и баба ми, и дядо ми, и леля ми, работеха там. Въпреки очакванията на роднините аз предпочетох да правя светлина от друго естество.
Впоследствие баща ми видя колко съм силен, как се справям с неща, които си пожелавах и те се случваха. И баща ми стана най-големият ми почитател!
- Как преглътна баща ти огромния скандал, който се стовари върху теб след участието ти в „Евровизия” през 2009-а?
- Трудно. Той не искаше да слуша и вижда това унижение.
Не можеше да понесе някой да обижда сина му
по разни предавания и беше изключил за почти година кабелната телевизия, не слушаше и радио. Преживяваше го по свой начин. Независимо каква височина съм имал в кариерата си, като постижения – паднах на най-ниско ниво. След подобен развой много хора биха се отказали от кариерата си, дори биха направили някаква беля със себе си. Но аз се познавам, познавам и подаръка, който Господ ми направи, знам и на какво съм способен, така че нищо не може да ме спре да се доказвам! Шамарите, които изядох, ми бяха и като урок! Продължавам напред!
- Говориш за крушки и правене на светлина, но на теб светна ли ти наистина лампичката за това колко скъпо днес излизат истински големите успехи? Тях не всеки може да си ги позволи, дори и да има желанието, и таланта…
- Цената е огромна. Ако някой си мисли, че може ей така, от таланта си да стане популярен, дълбоко се заблуждава. Отстрани изглежда забавно, дори лесно, но съвсем не е така. Да, в България лесно можеш да станеш известен, за много кратко време, но това не те прави нито значима фигура, нито успяла. У нас всеки ден някой става известен и после изчезва бързо. Много хора се възползват от талантите в България, а когато получат всичко, което са търсели, ги захвърлят. Борбата е безмилостно жестока и един талант не е достатъчен. Живеем в свят на абсолютна злоба, алчност за пари, агресията е страшно много.
През 1944 година, когато Втората световна война приключва, огромната трагедия е обединила по някакъв начин света и всички са започнали да го градят наново. А в момента стигаме пак до същия апокалипсис. Светът отново стига до крах, защото просто алчността взима превес. Изкуството се превърна в политика, а политиката – в шоу. Артистите се оценяват слабо, третирани са, докато има изгода. По точно този начин претопиха всички мои колеги, които се борят с една огромна мъка да преживяват, да оцеляват, да се принизяват, да се молят, да веселят хората, на които вече съвсем не им е до това. И всичко е много измъчено.
- Ако в този момент трябваше да направиш същия избор, би ли минал отново по този път на шамари, унижения и усещане на дъното?
- Може би щях да си помисля малко повече, но вероятно бих минал отново по този път. Аз съм благодарен на Господ за това падение, през което преминах тогава, защото то ми отвори очите. Направи ме много по-мъдър. Вече оценявам живота под друг ъгъл, много по-осъзнато и трезво. Това ме и провокира да напиша книгата „Между два свята” – нея иначе нямаше да я има на бял свят. Знаеш ли, аз
гледам на живота си като на филм
Всеки път, когато стигна до някакво драматично събитие или пък нещо много хубаво, което се случва, си казвам – ей, това е част от книгата ми, от филма. Когато пристигнах в Щатите преди години, имах само малко джобни пари. Спях в кола на брега на морето – с юргани и възглавници на задната седалка, без квартира, без нищо. Седя на пясъка, а до мен клошарите спят в едни чували – и се чудя – колко ли ще е интересно това един ден за филма…
Не мислех колко ми е зле и колко ми е трудно, а си режисирах моментите. Събуждах се сутрин в 6, на зазоряване, а клошарите още спяха. И само моята работа, и моят труд промениха картинката. Само две години по-късно аз вече бях преподавател в един от най-престижните университети за изкуства в Колбърн. Пет години по-късно взех голямата награда на Музикалните награди на Лос Анджелис. Издадох албум. И след още една година – 2006-та – направих самостоятелен концерт в залата на Оскарите.
От върха –’98-ма в България, когато всички ми казваха, че съм чудо, стигнах до огромно падение. Стигнах нулата – нямаше къде да отида, къде да живея. После отново възход и пак падение, много загуби за милиони долари в Лас Вегас, загуби на мои приятели, които се самоубиха, загуба на любовта на живота ми тогава… Едно огромно изпитание през което преминах. Но никога не съм се страхувал от реалността.
- Но затова пък може би от всички тези върхове и спадове, гърбът ти е станал достатъчно як, че да понася тежестта на успехите?
- Много точно казано, така е. Като че ли понякога се изморявам от изпитанията, особено напоследък. Вътрешно си казвам: „Господи, докога ще продължават тези изпитания?! Защо не ми е малко по-лесно?!” Хората смятат, че Красимир Аврамов си живее супер охолен живот – да, имам хубави моменти, интересно е да си около мен, но всичко, което преживявам, не е лесно за преглъщане. Всичко е къртовски труд! Много ми се иска сега този концерт да стане наистина добър, защото голям концерт в София не съм правил от 18 години!
Знам колко хора не искат този концерт
и биха се радвали на неуспех, но се надявам на тези, които действително обичат стойностната музика, и искат да бъдат вдъхновени, и докоснати от друг тип музика. А не просто една песен, която някой запява и ти я слушаш в ресторант. Песен, която да ти бръкне в душата и да те вдигне високо.
Надявам се точно на тези хора да отидат и да купят билети, докато още има, а да не оставят другите да побеждават. Хората с истински интелект сякаш се страхуват, не искат да се занимават с хейтъри, с агресията – затова и не се борят, затова и другите побеждават. Не трябва да допускат това да се случва!
- Какво мислиш за 4-ото място на Поли Генова на тазгодишната „Евровизия”, на което гледаме като на своеобразна победа?
- Мисля, че наистина подобно класиране е своеобразна победа за България! Не можем да искаме повече, първо или второ място. Това, което имаме, това е, и трябва да се радваме, че се говори за нашата страна. В този случай Поли беше лицето на България. Знаем, че това е един геополитически конкурс, но не можем да обвиняваме първото място на Украйна.
Да, първото място се дава на държави, които в определен момент имат нужда от определен тип развитие – Украйна има нужда от тази усмивка в този момент! През последните две години те дадоха много жертви и още са в процес на загуби. Мисля, че това би им възстановило малко самочувствието, за да се случи нещо в тази държава. Конкурсът е чиста политика, да, но песента на Джамала беше като един силен човешки плач! Душата й плака на сцената! И наистина беше едно послание.
Майната му на първото място –
нека да погледнем наистина през нейния поглед. Да, много държави заслужаваха първо място – аз харесах много песента на Франция например, беше изключително силна. Но аз, от чешкия си номер, гласувах за Поли Генова, за родината си!
- Чест ти прави това, защото преди няколко години ти бе поставен в скандална ситуация именно срещу Поли Генова, и въпреки това не си стаил нито зрънце мъст или злоба в себе си!
- Нямаше как да не гласувам за Поли Генова и за България, защото исках България да се усмихне, поне малко. Исках след победата на Кубрат Пулев ние да продължим. Да няма разочарования! Въпреки че Поли Генова беше една от първите, която през 2009-а, след тогавашната „Евровизия”, се изказа много негативно в един сутрешен блок. Едва ли не каза – махни се, за да застана на твоето място! Въпреки това аз съм й простил за тези неща, защото никой не знае какво стои зад всичко, което се случва в нашия живот.
- Как Красимир Аврамов става Човека глас, защото знам, че не ти измисляш този прякор за себе си?
- Чувал съм от много твои колеги журналисти, а и от други хора, че едва ли не, аз съм се самообявил за Човека глас. Всъщност това определение, което ми стана впоследствие и прякор, ми даде актрисата Латинка Петрова. Тя беше водеща преди години в един голям концерт в зала 1 на НДК, в който участвах и аз. Аз даже не знаех как точно ще ме обяви. И чувам: „Космическият глас на България, Човека глас – Красимир Аврамов”.
Първоначално го приех като много помпозно, но тя ми каза после – „просто нямаше друго определение, което да сложа за гласа ти, тоновете и палитрата от цвят в гласа ти!” И после това определение остана в съзнанието на много хора. След което журналистът Димитър Коруджиев написа една изключителна статия, в която ме определи по същия начин. Плаках, когато я четох във вестника, пътувайки в едно такси.
- В предстоящия ти концерт в НДК ще видим голямата Янка Рупкина, която от години пее заедно с теб по твои участия. Какво ти носи присъствието й на сцената?
- Янка Рупкина е един човек, на когото се възхищавам още от детските си години. За мен тя е гласът на България! Янка Рупкина е лицето, което ни е представяло по целия свят. Човек, който е минал през огромни лишения. Пътувала е по света, за да ни представя и е яла от консерви по пътя, за да запазва стотинките, които са й плащали в онези години. Тази жена има нужда от много повече уважение. Никога не съм я оставял настрана от концертите си – тя е част от всяко мое събитие навсякъде. И за мен е чест!
Болно му е, че у нас предпочитат пияния Енрико Иглесиас пред бг звездите
Болно ми е страшно много, че българите се прекланят пред чуждите певци, а пренебрегват нашите. Давам веднага пресен пример – Енрике Иглесиас, който идва два пъти в България. Първият път излезе абсолютно пиян на сцената, изпя 8 песни за 3 часа, останалото бяха приказки и говорене с публиката. А хората дават по 200 лв. за билети! А българите, които работим и даваме сто пъти повече от тях, се принизяваме на 10-15 лв. билети и публиката да казва – е, те са си тук, какво да ги гледаме, ще ходим да гледаме другите. Надявам се хората да погледнат това със сърцето си и да оценят ситуацията. Нито сме подкрепяни от политици, нито от бизнесмени – само с една непрекъсната милостиня. Затова на 1 юни в зала 3 на НДК – очаквайте едно абсолютно грандиозно и вдъхновяващо шоу, което винаги ще помните!
Вярва, че Бог ще реши кога ще има деца
Наред с драмата, която ми се случи, дойде и нещо прекрасно. На брат ми му се роди дъщеричка – казва се Адеа Аврамова и всички сме много щастливи.
Аз не знам дали ще имам деца или не. Бог знае. Не съм правил такива планове. Искал съм, да, но когато се случи, тогава. Знам, че мога да бъда разкошен баща. Всичко давам за децата – дори с учениците, на които преподавах, продължавам да поддържам връзка, а някои от тях са вече студенти. Обичам ги всички и те знаят колко много съм им дал. Когато преподавах в университета почти цялата ми заплата отиваше да водя всеки ден целия клас на кафета и закуски. Отделях само за квартира и сметки, останалото давах за тях, изповяда Човека Глас пред „ШОУ”.
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
- Краси, последните два месеца понесе две много тежки загуби – първо изгуби баща си, а месец след него и любимата си баба. Лекарите така и не успяха да спасят живота на баща ти, който си отиде при един много нелеп инцидент, а за баба ти фатално се оказва падане в банята… Как успяваш да се събереш психически след този жесток срив, предстои големият ти концерт?
- Наистина не ми беше до концерт след всичко, което се случи. Но знаех, че за баща ми, който беше огромен мой почитател, това ще е последното, което ще поиска от мен – да спра музиката. Дори и ако ситуацията бе такава, че да пея преди или след неговото погребение, за баща ми това щеше да бъде чест и радост. Той не искаше да спирам с музиката, независимо от всичко. Познавам го добре, знам как би се почувствал, затова се стегнах – въпреки болката, тежестта и отчаянието в себе си. Тази загуба дойде твърде неочаквано като шок за мен. Но аз съм вярващ човек и знам, че една смърт не е финал. Вярвам и съм вътрешно убеден, че
душите на мъртвите продължават да живеят
във вселената. И това е един безкраен кръговрат, който няма крайна точка, не прекъсва никога. Гледам различно на онова, което се случи… Много ми е тежко, даже често се улавям, че му звъня, набирам номера, защото искам да споделя нещо, да му кажа какво се случва. Инцидентът с баща ми се случи точно след мой концерт в Пловдив, навръх Свети Валентин, а той си отиде 40 дни по-късно. Сигурен съм, че музиката, която продължих да правя и ще правя, ще стигне до него и до баба ми. Правя я в тяхна памет! Надявам се, че ще успея да ги зарадвам!
- Колко силна беше връзката ти с тях?
- Връзката ни с баба ми беше наистина силна. През годините тя бе мой много голям приятел. Споделях й всичко, имахме си нашите тайни, нашата веселба. Имахме си вицове, на които само ние двамата умеехме да се смеем, никой друг. Докато връзката с баща ми се разви постепенно. Когато бях дете, той не вярваше, че аз ще бъда едно от лицата на страната. Винаги казваше: „Това е за избрани хора, а ние сме работническа класа. Недей да си въобразяваш такива неща.” Смяташе, че и аз ще отида на работа в завода, в който и той работеше – в „Елпром”, беше началник цех. И е вярвал, че аз ще продължа делото му, ще правя крушки. Но аз винаги вътрешно съм се смял на тези думи. Израснах покрай крушки, играейки си в завода – и баба ми, и дядо ми, и леля ми, работеха там. Въпреки очакванията на роднините аз предпочетох да правя светлина от друго естество.
Впоследствие баща ми видя колко съм силен, как се справям с неща, които си пожелавах и те се случваха. И баща ми стана най-големият ми почитател!
- Как преглътна баща ти огромния скандал, който се стовари върху теб след участието ти в „Евровизия” през 2009-а?
- Трудно. Той не искаше да слуша и вижда това унижение.
Не можеше да понесе някой да обижда сина му
по разни предавания и беше изключил за почти година кабелната телевизия, не слушаше и радио. Преживяваше го по свой начин. Независимо каква височина съм имал в кариерата си, като постижения – паднах на най-ниско ниво. След подобен развой много хора биха се отказали от кариерата си, дори биха направили някаква беля със себе си. Но аз се познавам, познавам и подаръка, който Господ ми направи, знам и на какво съм способен, така че нищо не може да ме спре да се доказвам! Шамарите, които изядох, ми бяха и като урок! Продължавам напред!
- Говориш за крушки и правене на светлина, но на теб светна ли ти наистина лампичката за това колко скъпо днес излизат истински големите успехи? Тях не всеки може да си ги позволи, дори и да има желанието, и таланта…
- Цената е огромна. Ако някой си мисли, че може ей така, от таланта си да стане популярен, дълбоко се заблуждава. Отстрани изглежда забавно, дори лесно, но съвсем не е така. Да, в България лесно можеш да станеш известен, за много кратко време, но това не те прави нито значима фигура, нито успяла. У нас всеки ден някой става известен и после изчезва бързо. Много хора се възползват от талантите в България, а когато получат всичко, което са търсели, ги захвърлят. Борбата е безмилостно жестока и един талант не е достатъчен. Живеем в свят на абсолютна злоба, алчност за пари, агресията е страшно много.
През 1944 година, когато Втората световна война приключва, огромната трагедия е обединила по някакъв начин света и всички са започнали да го градят наново. А в момента стигаме пак до същия апокалипсис. Светът отново стига до крах, защото просто алчността взима превес. Изкуството се превърна в политика, а политиката – в шоу. Артистите се оценяват слабо, третирани са, докато има изгода. По точно този начин претопиха всички мои колеги, които се борят с една огромна мъка да преживяват, да оцеляват, да се принизяват, да се молят, да веселят хората, на които вече съвсем не им е до това. И всичко е много измъчено.
- Ако в този момент трябваше да направиш същия избор, би ли минал отново по този път на шамари, унижения и усещане на дъното?
- Може би щях да си помисля малко повече, но вероятно бих минал отново по този път. Аз съм благодарен на Господ за това падение, през което преминах тогава, защото то ми отвори очите. Направи ме много по-мъдър. Вече оценявам живота под друг ъгъл, много по-осъзнато и трезво. Това ме и провокира да напиша книгата „Между два свята” – нея иначе нямаше да я има на бял свят. Знаеш ли, аз
гледам на живота си като на филм
Всеки път, когато стигна до някакво драматично събитие или пък нещо много хубаво, което се случва, си казвам – ей, това е част от книгата ми, от филма. Когато пристигнах в Щатите преди години, имах само малко джобни пари. Спях в кола на брега на морето – с юргани и възглавници на задната седалка, без квартира, без нищо. Седя на пясъка, а до мен клошарите спят в едни чували – и се чудя – колко ли ще е интересно това един ден за филма…
Не мислех колко ми е зле и колко ми е трудно, а си режисирах моментите. Събуждах се сутрин в 6, на зазоряване, а клошарите още спяха. И само моята работа, и моят труд промениха картинката. Само две години по-късно аз вече бях преподавател в един от най-престижните университети за изкуства в Колбърн. Пет години по-късно взех голямата награда на Музикалните награди на Лос Анджелис. Издадох албум. И след още една година – 2006-та – направих самостоятелен концерт в залата на Оскарите.
От върха –’98-ма в България, когато всички ми казваха, че съм чудо, стигнах до огромно падение. Стигнах нулата – нямаше къде да отида, къде да живея. После отново възход и пак падение, много загуби за милиони долари в Лас Вегас, загуби на мои приятели, които се самоубиха, загуба на любовта на живота ми тогава… Едно огромно изпитание през което преминах. Но никога не съм се страхувал от реалността.
- Но затова пък може би от всички тези върхове и спадове, гърбът ти е станал достатъчно як, че да понася тежестта на успехите?
- Много точно казано, така е. Като че ли понякога се изморявам от изпитанията, особено напоследък. Вътрешно си казвам: „Господи, докога ще продължават тези изпитания?! Защо не ми е малко по-лесно?!” Хората смятат, че Красимир Аврамов си живее супер охолен живот – да, имам хубави моменти, интересно е да си около мен, но всичко, което преживявам, не е лесно за преглъщане. Всичко е къртовски труд! Много ми се иска сега този концерт да стане наистина добър, защото голям концерт в София не съм правил от 18 години!
Знам колко хора не искат този концерт
и биха се радвали на неуспех, но се надявам на тези, които действително обичат стойностната музика, и искат да бъдат вдъхновени, и докоснати от друг тип музика. А не просто една песен, която някой запява и ти я слушаш в ресторант. Песен, която да ти бръкне в душата и да те вдигне високо.
Надявам се точно на тези хора да отидат и да купят билети, докато още има, а да не оставят другите да побеждават. Хората с истински интелект сякаш се страхуват, не искат да се занимават с хейтъри, с агресията – затова и не се борят, затова и другите побеждават. Не трябва да допускат това да се случва!
- Какво мислиш за 4-ото място на Поли Генова на тазгодишната „Евровизия”, на което гледаме като на своеобразна победа?
- Мисля, че наистина подобно класиране е своеобразна победа за България! Не можем да искаме повече, първо или второ място. Това, което имаме, това е, и трябва да се радваме, че се говори за нашата страна. В този случай Поли беше лицето на България. Знаем, че това е един геополитически конкурс, но не можем да обвиняваме първото място на Украйна.
Да, първото място се дава на държави, които в определен момент имат нужда от определен тип развитие – Украйна има нужда от тази усмивка в този момент! През последните две години те дадоха много жертви и още са в процес на загуби. Мисля, че това би им възстановило малко самочувствието, за да се случи нещо в тази държава. Конкурсът е чиста политика, да, но песента на Джамала беше като един силен човешки плач! Душата й плака на сцената! И наистина беше едно послание.
Майната му на първото място –
нека да погледнем наистина през нейния поглед. Да, много държави заслужаваха първо място – аз харесах много песента на Франция например, беше изключително силна. Но аз, от чешкия си номер, гласувах за Поли Генова, за родината си!
- Чест ти прави това, защото преди няколко години ти бе поставен в скандална ситуация именно срещу Поли Генова, и въпреки това не си стаил нито зрънце мъст или злоба в себе си!
- Нямаше как да не гласувам за Поли Генова и за България, защото исках България да се усмихне, поне малко. Исках след победата на Кубрат Пулев ние да продължим. Да няма разочарования! Въпреки че Поли Генова беше една от първите, която през 2009-а, след тогавашната „Евровизия”, се изказа много негативно в един сутрешен блок. Едва ли не каза – махни се, за да застана на твоето място! Въпреки това аз съм й простил за тези неща, защото никой не знае какво стои зад всичко, което се случва в нашия живот.
- Как Красимир Аврамов става Човека глас, защото знам, че не ти измисляш този прякор за себе си?
- Чувал съм от много твои колеги журналисти, а и от други хора, че едва ли не, аз съм се самообявил за Човека глас. Всъщност това определение, което ми стана впоследствие и прякор, ми даде актрисата Латинка Петрова. Тя беше водеща преди години в един голям концерт в зала 1 на НДК, в който участвах и аз. Аз даже не знаех как точно ще ме обяви. И чувам: „Космическият глас на България, Човека глас – Красимир Аврамов”.
Първоначално го приех като много помпозно, но тя ми каза после – „просто нямаше друго определение, което да сложа за гласа ти, тоновете и палитрата от цвят в гласа ти!” И после това определение остана в съзнанието на много хора. След което журналистът Димитър Коруджиев написа една изключителна статия, в която ме определи по същия начин. Плаках, когато я четох във вестника, пътувайки в едно такси.
- В предстоящия ти концерт в НДК ще видим голямата Янка Рупкина, която от години пее заедно с теб по твои участия. Какво ти носи присъствието й на сцената?
- Янка Рупкина е един човек, на когото се възхищавам още от детските си години. За мен тя е гласът на България! Янка Рупкина е лицето, което ни е представяло по целия свят. Човек, който е минал през огромни лишения. Пътувала е по света, за да ни представя и е яла от консерви по пътя, за да запазва стотинките, които са й плащали в онези години. Тази жена има нужда от много повече уважение. Никога не съм я оставял настрана от концертите си – тя е част от всяко мое събитие навсякъде. И за мен е чест!
Болно му е, че у нас предпочитат пияния Енрико Иглесиас пред бг звездите
Болно ми е страшно много, че българите се прекланят пред чуждите певци, а пренебрегват нашите. Давам веднага пресен пример – Енрике Иглесиас, който идва два пъти в България. Първият път излезе абсолютно пиян на сцената, изпя 8 песни за 3 часа, останалото бяха приказки и говорене с публиката. А хората дават по 200 лв. за билети! А българите, които работим и даваме сто пъти повече от тях, се принизяваме на 10-15 лв. билети и публиката да казва – е, те са си тук, какво да ги гледаме, ще ходим да гледаме другите. Надявам се хората да погледнат това със сърцето си и да оценят ситуацията. Нито сме подкрепяни от политици, нито от бизнесмени – само с една непрекъсната милостиня. Затова на 1 юни в зала 3 на НДК – очаквайте едно абсолютно грандиозно и вдъхновяващо шоу, което винаги ще помните!
Вярва, че Бог ще реши кога ще има деца
Наред с драмата, която ми се случи, дойде и нещо прекрасно. На брат ми му се роди дъщеричка – казва се Адеа Аврамова и всички сме много щастливи.
Аз не знам дали ще имам деца или не. Бог знае. Не съм правил такива планове. Искал съм, да, но когато се случи, тогава. Знам, че мога да бъда разкошен баща. Всичко давам за децата – дори с учениците, на които преподавах, продължавам да поддържам връзка, а някои от тях са вече студенти. Обичам ги всички и те знаят колко много съм им дал. Когато преподавах в университета почти цялата ми заплата отиваше да водя всеки ден целия клас на кафета и закуски. Отделях само за квартира и сметки, останалото давах за тях, изповяда Човека Глас пред „ШОУ”.
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
