Крача по “Раковски”, бързам за учебното кино на НАТФИЗ. Там с приятели ще гледаме японския филм “Отдел за научни разследвания- червена и бяла папка”, от програмата на Дните на културата на Япония в България.

На ъгъла на “Славянска” една мила млада жена уморено свири на цигулка. Никой не спира, никой не подмята стотинки в отворения калъф на цигулката. Докато я приближавам стиснала моето левче разбирам, че никой дори не я вижда, сякаш я няма на тази планета. Ех, мисля си култура. Цигуларката вече е част от семейството на невидимите.

Разменям усмивка с милото момиче, поглеждам  дълбокото в очите и, получавам своето парченце музика и подминавам.

Там някъде преди входа на учебния кино салон виждам пред себе си огромен ханш, стегнат в тъмни дънки. Този километричен ханш се поклаща вероятно повече от необходимото заради неудобни обувки. Представям си размера на километричното бельо и ме напушва смях. Незлобливо и с усмивка подминавам ханша, мислейки си - Колко смело! Да се подчертае немислимото.

Приятелите ми ме очакват на стълбите на кино салона. Разменяме мили думи, тихичко, защото около нас има много хора. Студенти и фенове на японската култура на най-различни възрасти.

Внезапно шумна и многобройна група тинейджъри нахлува в тясното пространство. Една жена зад мен коментира - Довели са ги от 18 СОУ. С тях  има и сенсей. Всички ние ги поглеждаме със съжаление, идват твърде късно, за тях няма да има места.

Чува се силен и неприятен глас:

- Не пускайте никой да минава покрай вас, защото няма да има къде вие да седнете. Разбираме, че крещи учителката, крещи гадничко, някак си е неприемливо. Та нали в това училище  запознават учащите с японската култура, освен с езика.

След пет минути разпоредителката се изсулва със сивата си престилка и сивото си присъствие покрай групата от очакващи хора. Може би трябваше да напиша думата разпоредителка с голямо Р, защото сивото изсулено нещо отваря пред очите на всички врата в долната част на стълбата и тинейджърите с лукави усмивки потъват в нея. Тъмният заден вход за кино салона ги поема като парчета месо в машинка за смилане.

Втози момент дори не мисля, хвърлям се като камикадзе.

- Така ли ги възпитавате? – обръщам се към млада жена. Вие ли сте възпитателката.

- Не, не съм аз. – смутена отстъпва тя.

- Аз съм. Но не съм възпитателка.

Обръщам глава по посока на гласа. Обикновена грозновата женица, но с голяма креслива уста. Хубавата дума възпитателка я обиди. А ние смятаме, че възпитават децата ни.

- Защо го правите по този начин? Това е неправилно.- започвам аз.

- Кое е неправилно?- нагло ме гледа женицата.

- Тези момчета и момичета да влизат през задния вход. Всички онези хора на стълбата, дошли преди вас няма да има къде да седнат.

- Аз съм се уговорила.

- С кого? Това е програма за свободен достъп на Японското посолство.

- С тях. С тях съм се уговорила.

Докато говорех с нея запалих цигара и продължих:

- Така не е редно да ги възпитавате. Задните входове накрая водят до нищото.

- Аз – възмутена започна тя - съм ги довела на културно събитие, вместо - задъхана продължи тя - да пушат цигари като Вас.

С категоричен жест тя се обърна и с изненада видях, че по стълбите нагоре се носеше същия онзи километричен ханш, допълнително силно разтресен от нерви.

Нерви, свързани с културата.