Аерогарата на град Симферопол , столицата на Крим и невзрачна двуетажна сграда, боядисана в синьо. Самолетите спират почти до вратите й и първото, което вижда пътникът , докато чака багажа си, е огромен фотос, призоваващ: „Вземете вкуса на Крим”. Рекламата е за „Московски колбас”.
На таблото, информиращо за идващите и отлитащите самолети, е изписано само едно направление- Москва. Изключение са полетите до Санкт Петербург и Уфа. От руската столица дотук се стига за 140 минути. Пътуването от София или Бургас е пет-шест часа, но с престоите по летищата, в които се налага прикачване, продължава поне три пъти повече. Иначе разстоянието от Варна до отсрещния Севастопол, който е на около шестдесет километра от Симферопол , е само около 300 мили. По море. Такава връзка обаче няма и скоро няма и да има.
На площада пред летището чака тролей. С него се стига чак до Ялта. Тази е може би най-дългата тролейбусна линия в света- цели сто километра.
Машините тръгват на всеки петнадесет минути. Мобилна връзка със София няма. Местните оператори не са сключили договор с нашите. Тук действат санкциите на ЕС срещу Русия. Връзката може да се осъществи само чрез интернет. Дебитните карти, с които безпроблемно се теглят пари в Москва и цяла Европа, тук също не работят.
Главната улица на Симферопол се казва, разбира се, „Ленин”. Тя пресича почти целия град. Имаш чувство, че всеки момент от отсрещното учреждение ще изскочи някое от децата на лейтенант Шмит, овековечени от гениалния роман на Илф и Петров „Златният телец”. Но преди да стигнете паметника на бащата на революцията, преди дори да прочете табелата на магазина, продаващ всичко за носещите униформа с гръмкото име „Честь имею” , на една скромна плоча е изписано: „Регионална българска национално-културна автономия в република Крим „Паисий Хилендарски”. В две три стаички хората тук се опитват да съхранят, това с което са дошли дедите им преди 209 години-духа и спомена за родината.
На стената са портретите на Левски, Ботев, Вазов. Красиви български носии красят стените, звучат думи като сетне, челяк, от
подире и посмъртно не се чува за : входиране, кворум, рейтинг и други върхове на съвременното родно езикознание. Не се говори дори за гърдиране, любимият термин на футболните ни коментатори.
Според официалната статистика в Кримския полуостров живеят 1900 български семейства. В действителност обаче те са много повече. Асимилацията обаче си казва думата. По-младите, родени от смесени бракове, не обръщат внимание на идентификацията си. Някои от старите пък, още се страхуват да обявят открито произхода си. Затова си има и причини.
Дружеството на българите е основано преди двадесет години. Една от целите, които си е поставило то е, да помага на прогонените в края на Втората световна война наши сънародници отново да се завърнат и адаптират в родния Крим. На 24 юни 1944 година 12 500 българи са депортирани в Средна Азия и Западен Сибир. Защо Сталин се е отнесъл така жестоко към тях. Защо ги е разселил толкова далеч от домовете им, няма точно обяснение. Има версии. Една от тях е: Защото България е била съюзник на Третия райх. За бащата на народите няма никакво значение, че много нашенци са воювали в партизанските отряди и са допринесли не малко за окончателната победа над фашизма.
Иван Иванович Абажер е председател на дружеството на българите в Крим. Дошъл е тук по разпределение, след като завършил висшето си образование. Приканва ни да пием за бог да прости. Същия ден е починал баща му. Не може да го погребе, защото родното село днес е в Украйна.
А Крим от почти две години е в Руската федерация. Разделя ги граница. Ако някой кримчанин все пак реши да посети роднини оттатък бариерата, трябва да се въоръжи с достатъчно търпение. Автобус отвежда пътниците до края на Крим, следват два часа пеш до границата с Украйна и там с друг транспорт поемат нататък. Политиката не е винаги любезна към обикновените хора. Има и щастливци: Жена ми има пет паспорта, казва един от новите ни приятели и започва да ги изрежда: естонски, преднестровски , руски, украински и молдовски.
Майор инвалид от Афганистан се прави на Лили Иванова
Мощно хоро се проточва на площада на историческата Ялта, под строгия поглед на гигантския бронзов Владимир Илич Ленин. „Български срещи” е международен фестивал, който се провежда за шести път. Там, където някога са се разхождали британският премиер Уинстън Чърчил, американският президент Франклин Рузвелт и генералисимус Йосиф Висарионович Сталин, преди няколко дни се проведе парад на българските фолклорни носии. Гостите на курортния град, в който сезонът никога не свършва, не скриха нито любопитството, нито одобрението си, на това, което виждат.
Фотоапаратите не спираха да щракат. А Ялта не е град, който лесно се впечатлява. Тук е живял и помагал на болните от туберкулоза Антон Павлович Чехов, чийто име носи местният театър. Наблизо тече забележителен седемдесет метров водопад.
През лятото обаче природното чудо пресъхва. Не и когато в Ялта гостува Владимир Владимирович Путин обаче . Говори се при посещението на руския президент тонове вода са съживявали местната атракция.
На площада започва да ръми. Настроението на Ленин е все по-повдигнато. „Слуша” „Горчиво вино”. Пее Петър Петков. На чист български. Родил се е в село Ново Иванко, Одеска област, днес в Украйна. Майка му е от Задунавието, където е учителствал Христо Ботев. Баща му - военен. През 1983 година е изпратен на служба в Симферопол. Далечните им корени са от сливенското село Кортен и Добруджанския край.
Петър завършва Ташкентското танково училище. Късметът обаче не винаги го е потупвал по рамото. В Афганистан осколки от снаряд едва не го пращат в по-добрия свят. Сочи раните си. По врата и гърдите. Историята се повтаря и по време на службата му в Таджикистан. Пенсионира се като майор . Инвалид от войската. Мрази войната. Нищо добро няма в нея, казва. Задочно завършва Харковската национална юридическа академия.
Сега е адвокат. И отново карък. Преди година катастрофира тежко. Пак замалко се видял с Господа. Пеенето му е хоби. Знае всичко що е българско от народните песни, които у нас вече са забравени, последните хитове на Васил Найденов, Лили Иванова, „Сигнал” , Бисер Киров и дори песните на братя Аргирови. Казва, че е достатъчно само веднаж да чуе една песен, за да я запее. От преклонение към паметта на нашите прадеди, които петстотин години са били под турско и са запазили вярата си, длъжни сме българи да си останем, завършва високопарно.
Владимир Василев е от Чебоксари, столицата на Чувашката република. Там българите са се преселили още през осми век. Дошли са от Краснодарския край, където е била Велика България на Кубрат. Колко се сънародниците ни в Чувашката република и съседен Татарстан, е трудно да се каже. Ние сме от един корен. Много сме, твърди юристът. При нас винаги има дискусии кой е потомък на Чингис хан, кой е монголо-татарин. Аз нямам никакви съмнения. Аз съм българин.
Певиците от Ансамбъла за стара българска музика вече са били в у нас. Много ни харесват песните, казва Светлана. Тя е с корени от „Странджа” и вече шест години заедно пеят с останалите пет приятелки.
Мощната група, облечена в пъстри красиви носии, тръгва по улица „Набережная”. Отдясно е паметникът на прочутата Чехова дама с камелиите .
Отпред огромен кораб е нагазил във вълните, но не за да отплува, а за да нахрани и напие клиентите си. Привечер е и на палубата „моряците” весело надигат чаши.
Пред театъра, носещ естествено името на Антон Павлович Чехов, отново се завърта хоро. Във фоайето са фотографиите на хората, които са оставили следа на това свято място: Константин Станиславски, Сергей Рахманинов, Немирович - Данченко, Всеволод Майерхолд, Феодор Шаляпин, и в по ново време Ростпопович, Смуктоновски, Олег Ефремов, Евгени Евстигнеев...
След малко на същата сцена, на която са блестели такива колоси, е малката Арина Стоянова. Пее: „Мама ми купи днес...” „В птица бяла аз ще се превърна” дава значимото на попфолка Мария Симидчи. Под прожекторите са талантите от ансамбъл „Слънчице” град Екватория, местната „Джаз рандеву формация” развълнува всички с рефрена: Не плачи за мен България, но аз за теб ще плача”. Ето го и оркестъра на пловдивската „Академия за танцово, музикално и изобразително изкуство, залата и Петър Петков пеят „Хризантеми” , „Стари мой приятелю” и накрая, разбира се, „Моя страна”. Завесата пада, но празникът продължава. Прескача улиците, залива, морето, за да стигне до Земята, от която са тръгнали дедите, и която всички техни потомци ще носят в сърцето си.
Исак ГОЗЕС
Ставропол-Севастопол-Ялта
............................
Досие
На територията на Кримския полуостров заселване на прабългари има още през 5 век, по-късно по времето на хан Кубрат, както и след разпадането на Стара Велика България. В по-ново време обаче компактни маси българи започват да се заселват в началото на XIX в. Те произхождат от странджанските селища Граматиково и Малко Търново. ] При официалното преброяване от 1897 г. числеността на кримските българи възлиза на 7528 души.
Гражданската война в Русия от 1918-1922 г. се отразява отрицателно на българската диаспора на полуостров Крим. В периода 1921-1922 г. много българи умират от глад, а в края на 1929 г. и в началото на 1930 г. е извършена принудителна колективизация; разкулачването изпраща най-добрите български стопани в Сибир. Важно е да се отбележи, че към момента на тези събития основният поминък на тамошните българи е селското стопанство. В годините на Великата отечествена война българите, живеещи на територията на СССР, не се призовават в армията, а се изпращат в трудовите батальони. На фронта воюват само тези, които са мобилизирани през 1940 г. И в началото на 1941 г., както и постъпилите в армията като доброволци.
На таблото, информиращо за идващите и отлитащите самолети, е изписано само едно направление- Москва. Изключение са полетите до Санкт Петербург и Уфа. От руската столица дотук се стига за 140 минути. Пътуването от София или Бургас е пет-шест часа, но с престоите по летищата, в които се налага прикачване, продължава поне три пъти повече. Иначе разстоянието от Варна до отсрещния Севастопол, който е на около шестдесет километра от Симферопол , е само около 300 мили. По море. Такава връзка обаче няма и скоро няма и да има.
На площада пред летището чака тролей. С него се стига чак до Ялта. Тази е може би най-дългата тролейбусна линия в света- цели сто километра.
Машините тръгват на всеки петнадесет минути. Мобилна връзка със София няма. Местните оператори не са сключили договор с нашите. Тук действат санкциите на ЕС срещу Русия. Връзката може да се осъществи само чрез интернет. Дебитните карти, с които безпроблемно се теглят пари в Москва и цяла Европа, тук също не работят.
Главната улица на Симферопол се казва, разбира се, „Ленин”. Тя пресича почти целия град. Имаш чувство, че всеки момент от отсрещното учреждение ще изскочи някое от децата на лейтенант Шмит, овековечени от гениалния роман на Илф и Петров „Златният телец”. Но преди да стигнете паметника на бащата на революцията, преди дори да прочете табелата на магазина, продаващ всичко за носещите униформа с гръмкото име „Честь имею” , на една скромна плоча е изписано: „Регионална българска национално-културна автономия в република Крим „Паисий Хилендарски”. В две три стаички хората тук се опитват да съхранят, това с което са дошли дедите им преди 209 години-духа и спомена за родината.
На стената са портретите на Левски, Ботев, Вазов. Красиви български носии красят стените, звучат думи като сетне, челяк, от
подире и посмъртно не се чува за : входиране, кворум, рейтинг и други върхове на съвременното родно езикознание. Не се говори дори за гърдиране, любимият термин на футболните ни коментатори.
Според официалната статистика в Кримския полуостров живеят 1900 български семейства. В действителност обаче те са много повече. Асимилацията обаче си казва думата. По-младите, родени от смесени бракове, не обръщат внимание на идентификацията си. Някои от старите пък, още се страхуват да обявят открито произхода си. Затова си има и причини.
Дружеството на българите е основано преди двадесет години. Една от целите, които си е поставило то е, да помага на прогонените в края на Втората световна война наши сънародници отново да се завърнат и адаптират в родния Крим. На 24 юни 1944 година 12 500 българи са депортирани в Средна Азия и Западен Сибир. Защо Сталин се е отнесъл така жестоко към тях. Защо ги е разселил толкова далеч от домовете им, няма точно обяснение. Има версии. Една от тях е: Защото България е била съюзник на Третия райх. За бащата на народите няма никакво значение, че много нашенци са воювали в партизанските отряди и са допринесли не малко за окончателната победа над фашизма.
Иван Иванович Абажер е председател на дружеството на българите в Крим. Дошъл е тук по разпределение, след като завършил висшето си образование. Приканва ни да пием за бог да прости. Същия ден е починал баща му. Не може да го погребе, защото родното село днес е в Украйна.
А Крим от почти две години е в Руската федерация. Разделя ги граница. Ако някой кримчанин все пак реши да посети роднини оттатък бариерата, трябва да се въоръжи с достатъчно търпение. Автобус отвежда пътниците до края на Крим, следват два часа пеш до границата с Украйна и там с друг транспорт поемат нататък. Политиката не е винаги любезна към обикновените хора. Има и щастливци: Жена ми има пет паспорта, казва един от новите ни приятели и започва да ги изрежда: естонски, преднестровски , руски, украински и молдовски.
Майор инвалид от Афганистан се прави на Лили Иванова
Мощно хоро се проточва на площада на историческата Ялта, под строгия поглед на гигантския бронзов Владимир Илич Ленин. „Български срещи” е международен фестивал, който се провежда за шести път. Там, където някога са се разхождали британският премиер Уинстън Чърчил, американският президент Франклин Рузвелт и генералисимус Йосиф Висарионович Сталин, преди няколко дни се проведе парад на българските фолклорни носии. Гостите на курортния град, в който сезонът никога не свършва, не скриха нито любопитството, нито одобрението си, на това, което виждат.
Фотоапаратите не спираха да щракат. А Ялта не е град, който лесно се впечатлява. Тук е живял и помагал на болните от туберкулоза Антон Павлович Чехов, чийто име носи местният театър. Наблизо тече забележителен седемдесет метров водопад.
През лятото обаче природното чудо пресъхва. Не и когато в Ялта гостува Владимир Владимирович Путин обаче . Говори се при посещението на руския президент тонове вода са съживявали местната атракция.
На площада започва да ръми. Настроението на Ленин е все по-повдигнато. „Слуша” „Горчиво вино”. Пее Петър Петков. На чист български. Родил се е в село Ново Иванко, Одеска област, днес в Украйна. Майка му е от Задунавието, където е учителствал Христо Ботев. Баща му - военен. През 1983 година е изпратен на служба в Симферопол. Далечните им корени са от сливенското село Кортен и Добруджанския край.
Петър завършва Ташкентското танково училище. Късметът обаче не винаги го е потупвал по рамото. В Афганистан осколки от снаряд едва не го пращат в по-добрия свят. Сочи раните си. По врата и гърдите. Историята се повтаря и по време на службата му в Таджикистан. Пенсионира се като майор . Инвалид от войската. Мрази войната. Нищо добро няма в нея, казва. Задочно завършва Харковската национална юридическа академия.
Сега е адвокат. И отново карък. Преди година катастрофира тежко. Пак замалко се видял с Господа. Пеенето му е хоби. Знае всичко що е българско от народните песни, които у нас вече са забравени, последните хитове на Васил Найденов, Лили Иванова, „Сигнал” , Бисер Киров и дори песните на братя Аргирови. Казва, че е достатъчно само веднаж да чуе една песен, за да я запее. От преклонение към паметта на нашите прадеди, които петстотин години са били под турско и са запазили вярата си, длъжни сме българи да си останем, завършва високопарно.
Владимир Василев е от Чебоксари, столицата на Чувашката република. Там българите са се преселили още през осми век. Дошли са от Краснодарския край, където е била Велика България на Кубрат. Колко се сънародниците ни в Чувашката република и съседен Татарстан, е трудно да се каже. Ние сме от един корен. Много сме, твърди юристът. При нас винаги има дискусии кой е потомък на Чингис хан, кой е монголо-татарин. Аз нямам никакви съмнения. Аз съм българин.
Певиците от Ансамбъла за стара българска музика вече са били в у нас. Много ни харесват песните, казва Светлана. Тя е с корени от „Странджа” и вече шест години заедно пеят с останалите пет приятелки.
Мощната група, облечена в пъстри красиви носии, тръгва по улица „Набережная”. Отдясно е паметникът на прочутата Чехова дама с камелиите .
Отпред огромен кораб е нагазил във вълните, но не за да отплува, а за да нахрани и напие клиентите си. Привечер е и на палубата „моряците” весело надигат чаши.
Пред театъра, носещ естествено името на Антон Павлович Чехов, отново се завърта хоро. Във фоайето са фотографиите на хората, които са оставили следа на това свято място: Константин Станиславски, Сергей Рахманинов, Немирович - Данченко, Всеволод Майерхолд, Феодор Шаляпин, и в по ново време Ростпопович, Смуктоновски, Олег Ефремов, Евгени Евстигнеев...
След малко на същата сцена, на която са блестели такива колоси, е малката Арина Стоянова. Пее: „Мама ми купи днес...” „В птица бяла аз ще се превърна” дава значимото на попфолка Мария Симидчи. Под прожекторите са талантите от ансамбъл „Слънчице” град Екватория, местната „Джаз рандеву формация” развълнува всички с рефрена: Не плачи за мен България, но аз за теб ще плача”. Ето го и оркестъра на пловдивската „Академия за танцово, музикално и изобразително изкуство, залата и Петър Петков пеят „Хризантеми” , „Стари мой приятелю” и накрая, разбира се, „Моя страна”. Завесата пада, но празникът продължава. Прескача улиците, залива, морето, за да стигне до Земята, от която са тръгнали дедите, и която всички техни потомци ще носят в сърцето си.
Исак ГОЗЕС
Ставропол-Севастопол-Ялта
............................
Досие
На територията на Кримския полуостров заселване на прабългари има още през 5 век, по-късно по времето на хан Кубрат, както и след разпадането на Стара Велика България. В по-ново време обаче компактни маси българи започват да се заселват в началото на XIX в. Те произхождат от странджанските селища Граматиково и Малко Търново. ] При официалното преброяване от 1897 г. числеността на кримските българи възлиза на 7528 души.
Гражданската война в Русия от 1918-1922 г. се отразява отрицателно на българската диаспора на полуостров Крим. В периода 1921-1922 г. много българи умират от глад, а в края на 1929 г. и в началото на 1930 г. е извършена принудителна колективизация; разкулачването изпраща най-добрите български стопани в Сибир. Важно е да се отбележи, че към момента на тези събития основният поминък на тамошните българи е селското стопанство. В годините на Великата отечествена война българите, живеещи на територията на СССР, не се призовават в армията, а се изпращат в трудовите батальони. На фронта воюват само тези, които са мобилизирани през 1940 г. И в началото на 1941 г., както и постъпилите в армията като доброволци.
