Продължавам рубриката “лаещи двуноги”.

Тази вечер преживях поредната агресия по политически причини в центъра на София. Оцветена в кафяво.

Главно действащо лице беше Георги Жеков. Не желая да го квалифицирам и идентифицирам.  Желащите да научат повече за него могат да го направят по обичайния начин със съответната търсачка в интернет.

Жеков истеризира по мой адрес  в “Макдоналдс” в подлеза пред СУ “Климент Охридски”. Както при всяка наша случайна среща по улиците на София, но винаги в компанията на още неколцина ( в случая- общо четирима), той се разкрещя с обиди срещу мен на висок глас пред смаяните клиенти. 

Обикновено ме обявява за “пе-де-рас” от отсрещния тротоар ( винаги обграден от няколко души от мъжки пол по външни вторични белези). Този път ми личеше, че май не съм ( а самият той дали е дал доказателства чрез създаване- и което е по-важно, чрез отглеждане на потомство, че е “истински мъж”?). Придружаваше ме едно от петте ми деца.

Нарече ме “най-нахалното животно, което съм виждал” и ми нареди да се махам в “ клоаката на историята”.

Дотук: налудност, която може да се приеме с усмивка, както и направих. Не и ако си присъстващо 10 годишно дете на баща, обект на тази  атака.

“Къде си повел това нещастно дете, ще му промиваш мозъка по болшевишки ли”, крещеше насред смълчаната неволна публика Жеков, самоназначил се за нещо като велик инквизитор на антикомунистическата праведност. Успях само ( отново, както и друг път при подобни ситуации при среща с него) да го попитам дали си взима редовно рублите от руското посолство за ролята му в нахъсването на комунистите срещу “когото трябва”.

Детето ми беше на границата да се разплаче и ме задърпа да си ходим. Отказа се от картофките, които й бях обещал. Понеже не съм съвършен баща, настоях все пак да ги купим. По-умните от мен се махат в такива ситуации и оставят глупаците да консумират “победата” си.

Снимайки Жеков обещах по най-усмихнатия начин, на който съм способен, да го “направя известен” като лаещо куче по минаващи автомобили. Това го вбеси още повече и да повиши фалцетно тон : “ ти ли бе, нещастник” ( още веднъж- не само детето ми, но и аз съм нещастник, според този щастливец).

Друго мога да не мога, но обещанията си изпълнявам. Обещах му да го направя известен в рамките на блога и правя каквото мога по силите си с тази реплика, макар да я пиша с чувство на отвращение на човек, чието дете стана обект на долнопробна агресия от страна на същество, което едва ли има представа какво е да си баща, принуден да се сдържа при опит да бъде унизен публично, вместо да прегризе гърлото на дебеловратия нападател.

Преди да заспи тази вечер 10 годишната ми дъщеря Нина обобщи пред майка си: “не съм нещастно дете, както ме нарече онзи”.

Нинка е жизнерадостно, но и много чувствително момиче. Всяка сутрин, докато я водя на училище, ми разказва, какво е сънувала. В подробности. Очаквам да ги чуя утре. Ще си остане между нас. Лечението й от травмата е мой проблем.

 

Share on Facebook