Хелзинки, 5 май 2016
В последната дискусия на последния ден на конференцията по повод Световния ден на свободния печат в Хелзинки се опитах вчера да употребя правото си на свободно слово в рамките на дискусията „Новите граници на дезинформацията”. При толкова интензивна програма и голям интерес от страна на многобройното журналистическо братство обаче това не беше лека задача. И все пак…
Както можеше да се очаква, самата тема предопредели въпросите да бъдат предимно към руските представители на трибуната Андрей Рихтер ( руски прфесор и преподавател по медийно право) и Надежда Ажгихина, секретар на съюза на журналистите в Русия. И ако професорът явно се чувстваше неудобно в ролята на защитник на държавата Русия от острите въпроси, които веднага заваляха в момента, когато дадоха думата на аудиторията, то Ажгихина даде най-доброто от себе си и от арсенала на обтекаемите опорни точки на „меката пропаганда”. Както отбеляза още първата журналистка, взела думата, Ажгихина говори общо за проблемите на световната журналистика, каквито наистина има, но с това избягва конкретизацията по тема за руската дезинформационна война.
Излишно е да преразказвам размиването на темата от страна на Ажгихина, която рекламираше предимствата на времето на студената война, когато имало ограничения и проблеми, но чак пък до прогонване на журналисти от двете страни на желязната завеса не се било стигало. Водещата на дискусията Джойс Барнатан, президент на Международния център за журналистика ( САЩ), макар да направи чудеса да огради от неудобни въпроси руските гости, не издържа и репликира, че е длъжна да внесе малка корекция в това твърдение. Защото лично тя е била изгонена като журналист от СССР.
Нищо не можа да смути обаче невъзмутимата Ажгихина, която беше включила на автоматичен режим на повтаряне мантрата за единствено важното нещо, а именно журналистическата солидарност, професионализма и сигурността на журналистите, които само в лично качество правели пропаганда ( при това от неопитност). Беше много, много прозрачен опит да оневини руската официална политика на отношение на пропагандната война в страната и в чужбина.
Ажгихина обаче събуди в мен желанието да се опитам да използвам възможността от няколко секунди за въпрос. Нямаше повече време да формулирам теза ( и все пак ми се получи нещо подобно в крайна сметка). Допускаха се само кратки въпроси, а не изказвания.
Първата ми реакция беше да попитам как с връзва твърдението на Ажгихина за професионализма на съветската журналистика и конкретно на „Комсомолская газета” ( в която тя е работила и поради това „скромно” даде точно този пример от миналото) с долнопробната кампания на същия днешен руски таблоид срещу България в серия от кореспонденции на нейното „остро перо” Даря Асламова, специализирала в оплюването на моята страна като пъшкаща под „европейското иго” неблагодарница спрямо Русия ( гарнирайки кореспонденциите си със снимки на роми, ровещи в някакво бунище). Отказах се заради прекалената конкретика в рамките на малкото време и неосведомеността на аудиторията- тя в България нехае, какво остава на световен форум!).
Ето защо реших да формулирам въпрос по един световно известен казус. Онези, които знаят нещо за България, непременно „знаят” също, че тя е по дефиниция държава с проруски настроен народ. Не очаквах присъстващите да цитират точни данни, но успях да привлека вниманието на водещата сред гората от ръце и получих позволение да взема микрофона. Попитах дали руските говорители знаят каква част от българите, поне приблизително, са проруски настроени.
Настана тишина. На лицата на руснаците ( включително и на водещ журналист от руския тв Канал едно, който агресивно атакуваше един литовец заради отказа да му да се съгласи, че държавата му е „фашистка” спрямо руското малцинство), се изписа смесица от учудване, неразбиране и объркване. Водеща ме подкани да поясня какво общо има това с дискусията.
Обясних: целта ми беше да постигна предсказуемия ефект ( „как смее един българин да ни затруднява, откъде да знаем”) заради клишето, използвано от всички руски коментатори и политици по адрес на България като държава, населена от русофили. Защото само 6 на сто от българите, според социологическо проучване в България ( на „Алфа рисърч” от април миналата година), посочват Русия като пример за подражание, успях да обясня и добавих, че този български въпрос показва, че руснаците са жертва на собствената си пропаганда.
Получих, каквото очаквах- пълно мълчание като отговор. Водещата закри дискусията.
По някаква случайност имах последната дума в програмата на конференцията в Хелзинки, завършила с Хелзинкската декларация в подкрепа на свободата на словото.
Р.S. Надежда Ажгихина е свикнала на друго отношение в нейната си България, където я обгрижва петата колона в лицето но СБЖ, придатък към руското посолство в София, който се явява по служба в подкрепа на московските инициативи винаги, щом му свирне руски посланик. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28832
Share on Facebook
