Здравният министър Петър Москов обикаля ударно страната да презентира здравната реформа такава, каквато той си я харесва. Сам си внушава успокоение, че всичко върви наред. Любопитно е как г-н министърът възприема контролираните срещи, които си организира из страната. Като тази, която си бе уговорил в кабинета на областния управител на Пловдив. С вероятно правилно подбрани представители на здравната система, с минимизирани рискове някой да му се възпротиви или да изрече възмущение от здравната реформа.
Министър Москов е артистична натура, демонстрира самообладание. Учудвам се как обаче не посмя да отиде на крака в една средна или малка общинска болница. Там да се види в коридорите с пациентите, да почука на вратата на „Спешната помощ” или да види как изглежда нощната обезпеченост на грижата от общопрактикуващите лекари.
Да представиш здравна реформа в кабинет на държавната власт е удобен ход. Очевидно живата здравна реалност не е лъжица за министерската уста. Тежка е задачата на министъра да убеди болничните директори колко ще е добре да им ореже легловата база. Но тази тежест е нищо пред дързостта, която е нужна на д-р Москов да обясни на стотиците хиляди българи по малки градове и отдалечени населени места как ще я карат без нормален достъп до спешна помощ. С обещанието, че някога ще стане.
Чакам министърът да обясни простичко някои неща. Как масово общински болници, извън големите в областните градове, остават без право на Спешно отделение вътре. Новогодишната изненада, която д-р Москов стовари на главата на общинските болници, са т.нар. стандарти по спешна медицина. Стотици хиляди левове хвърлиха преди 4-5 години десетки болници из страната, за да имат спешни отделения в болниците. Сега масово са принудени да им теглят катинара. И да разчитат единствено на скромните структури и обезпеченост на държавната „Спешна помощ”.
Ако средно информиран данъкоплатец се зачете в текстовете на въпросната наредба за спешност, много скоро ще се пренесе в един любим тв сериал, „Спешно отделение”. И много скоро ще усети, че българинът подобни регламенти скоро няма да види. Особено оня, който живее в провинцията, в планинските райони или просто има сериозна отдалеченост от най-близката база на „Спешна помощ”. Ясно е, български д-р Джон Картър/ герой от филма „Спешно отделение”/ скоро няма да видим извън големите градове. Защото министър Петър Москов настоява за друга реалност.
Имам само няколко въпроса към министъра:
Знае ли къде се намира „Спешна помощ” във фаталния казус от края на януари, при който две годишно момиченце издъхна след вирусна инфекция в пловдивско село. Защото май изобщо не присъства.
Знае ли какво ще се случи със застъпили се пациенти пред Спешен кабинет в една общинска болница. Защото те няма как, къде и от кого да бъдат приети, след като там няма да има физически капацитет за приемане и обгрижване?
Знае ли как изглежда картинката на спешната помощ посред нощ в един среден или малък град, където болницата няма спешно отделение, джипитата се „покриват” от скромна външна структура с единствен кабинет, а „Спешната помощ” има 2-3 линейки в разход?
Прогнозира ли кога една общинска болница с принудително закрито сега Спешното отделение ще има самочувствие и ресурс да поиска да го разкрие наново?
Отговорите на тези въпроси ги има в простичката реалност, не в контролираните срещи в кабинети на държавната власт.
А Здравната карта на министъра може и да не е лоша идея. Наредбата за спешна медицина в болниците може и да е респектираща. Но, ако цената за успеха им е яростният отказ от достъп до здравеопазване и спешност за обикновения човек, тогава е по-добре д-р Джон Картър и д-р Петър Москов да си сменят местата./Марица.бг