Днес Миа Сантова - едно от емблематичните лица на българската телевизия, има рожден ден. Напомняме ви един наш разговор с нея за живота, за телевизията, за това в какво се превръщат мечтите и за приятелите.

 Когато прохождаше в журналистиката, как си представяше бъдещето?

Отидох в телевизията единствено по финансови причини, защото бяха най-бедните години - около 1994 година. Семейството ми беше в тежко положение и реших, че не мога повече да разчитам на майка ми и на баща ми. Бях на 19 години. Във факултета по журналистика обявиха, че има конкурс за някаква нова телевизия. И отидох само с тази цел - да ме вземат на работа, за да печеля пари. Даже не исках да съм водеща, гониха ме по коридорите, за да ме накарат насила и беше много смешно. После се оказа, че се чувствам добре в телевизията.

Основното нещо, което ме задържа там, е, че се интересувам от международна политика и повече от 10 години работих в тази ниша. И до ден-днешен това ми е мечтата и знам, че някой ден ще се случи. А какво съм си представяла тогава - нищо!

Първо - бяхме много малки, второ - бяха романтични времена в пълния смисъл на думата. Направихме от едно нищо, от едно празно пространство телевизия, и то една от най-добрите. Имахме късмет, защото имахме страхотни учители. Първият директор, с когото работих, беше Явор Цаков, а Петя Колева ме научи да пиша. След това директор на Нова телевизия беше Стефан Димитров. Учила съм се от Гарелов, от Тома Томов, въобще от най-добрите в бранша. Имаше, разбира се, и хора, които направиха всичко, за да не ми се получат нещата, ама те си знаят кои са (усмихва се). Най-големите ми гордости са свързани с международни теми, които съм правила.

Като малка си расла в Хелзинки, където баща ти е бил посланик. Какво те кара да останеш в България?

Майка ми, семейството ми и приятелите. Два пъти се е случвало по романтични поводи да имам възможност да живея в чужбина. Но всеки ден имам желание да замина далече оттук, защото ме потиска невежеството, простащината, чалгата, свинщината... Да не изреждам милионите причини.

В същото време обаче има толкова хубави неща, които не оценяваме и не осъзнаваме, че се случват - това, че сме част от едно поколение, което изгради свободните медии в България, каквото и да значи това, това, че направихме революции в телевизиите, без да искаме и без изобщо да си даваме сметка. Дори с колеги и приятели си говорим, че трябва да седнем и да пишем, защото толкова много неща - и политически, и икономически, сме видели. Но това ще стане след години, като паднат бариерите.