На Коледа станах на 40 и не заваля мъдрост, както ме бяха увещавали човеци, изпразнували вече това шумно житейско число.
Нямаше луфт между десетилетията съществуване, нито избуяли кълнове на дълбока прозорливост, камо ли промяна в махмурлука.
Все едно още ме държеше опиянението от 30-годишнината, но с няколко нюанса различие.
Събудих се без главоболие, а в душата ми беше пълно с упование, защото знам, че най-доброто тепърва предстои.
За 40 години се научих, че всяка случайност е всъщност нарочност, сложена на пътя. Че тя е там, за да разръчка оживлението, в което съм потънала.
За да ми удари славен як шамар, задето самозвано съм решила, че мога да живея кротко и без копнеж.
За тия години се научих да прощавам крехките опити на родителите си да озаптят моя трескав унес, с който свойски преминавам през благодатта на живота.
Научих се да им благодаря за смелостта, позволявайки ми да бъда.
За тия години се научих да споделям болката си с причинителите й и да благодаря на онези, които ме друсат с щастие.
За тия години се научих да пускам ненужното и да тъгувам за незадържаното.
За тия години достатъчно мъже ме обичаха.
За тия години няколко мъже обичах.
За тия години разбрах, че любовта не трябва да се протака. Не трябва да я оставяш да линее в очакване на сбъдването. Трябва да я случваш сега.
За 40 лета Господни проумях, че обичането тръгва от мен. От вътрешната ми потребност да раздам това, което съм донесла на тоя свят.
За тия години живот няколко пъти губих приятели.
Все тая дали бяха скъпи, безценни или евтини.
Бяха другарчета, които късаха артерии от живината ми.
Кипежът у мен притихваше с всяка раздяла…
и се тресеше от вълнение с връхлитането на всяка нова душа.
След всеки край обаче ставах все по-вярваща. Все по-знаеща, че нищо добро не се изплъзва.
За тия 40 години разбрах, че доброта ми е потребна.
Източник: Мястото на Кексо
Faceboook страницата на блога
