На днешната дата, но 25 април 1962 година, е родена поетесата Петя Дубарова. Момичето, което остана завинаги на 17. Момичето, наричано „най-младата сред големите творци на България”. Момичето, което се разочарова от живота и от хората.

И реши да си отиде.

Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета на 4 декември 1979 година. Като оставя бележка, само с няколко думи:


„Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА”.

В една от последните й бележки, открити в дневника й, Петя казва:

„„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”...

Днес Петя щеше да навърши 54 години. Но тя реши да остане завинаги момичето.

Момичето, което написа стиховете:

БЛАГОРОДСТВО

Един възторжен кораб рязко вряза

брадата си в спокойното море

и своя път със диря отбеляза.

Морето не поиска да го спре,

а само сбръчи се от болка сива,

изохка тихо, като че дайре

търкулна се във огнена коприва.

 

След кораба остана само пяна

и раната във морските гърди.

Една вълна, немирна, разлюляна,

затвори я и меките води

пльоплюкнаха във устните на плажа,

изхвърляйки и миди, и звезди,

за палавия кораб да разкажат.

 

Море, море, когато той със сила

разцепи те, нали те заболя?

Видях как твоята гръд се беше свила

Ти тази болка как преодоля?

А можеше със силните си пръсти

да счупиш мачтите като крила,

да блъснеш всичко в дълбините гъсти.

 

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,

обидите потапяш в хладна сол

и болките червени изтърпяваш.

Следите им заравяш в пясък гол.

Сега разбирам твоето господство,

и сила, и лилава красота:

дължат се те на твойто благородство.