Срещаме се в един красив есенен ден край залата за тренировки. Нешка отказва да бъде гримирана за снимките и ме предупреждава, че имам пет минути, за да я фотографирам, защото не обича да бъде пред камера. Макар и двете й изисквания да са риск за моята собствена работа, ме респектират още по-силно. Не че имам нещо против женската суета, но образът на Нешка Робева, който от малка съм имала в главата си, някак изключва елементарната суета. Защото всяка жена-воин е красива именно със силата си да застане пред всички без маска, със способността си да блесне със своята мисъл, а не със своя гланц за устни и перфектно подредена коса.

Наистина отделяме само пет нищожни минути за снимки и два пъти по толкова, за да разгледаме дръвчетата пред залата. Нешка е разтревожена, че брезите са отслабнали и ми разказва с почти детско въодушевление за своята малка градина. Как би повярвал човек, че днес тази жена навършва 73 години?!

Припомняме ви един наш разговор с нея.

Честит рожден ден, боец Робева! Бъдете още дълго на земята, защото сте сила, вдъхновение и светъл пример!

Г-жо Робева, заговорихме за природата. Имам чувството, че тя е вашият мир.

- Да, мир като свят и като мир като помирение, защото най-добре се чувствам, когато отида на село и вляза в градината. Още по пътя си почивам. Българските магистрали са много красиви като природа, през която минаваме. Още като тръгна, се успокоявам. Природата не се разкрива на всички. И по никакъв начин не се разкрива в най-младата ни възраст. Сигурно е особен дар от най-ранна възраст да имаш любов към природата. Колкото повече минават годините, толкова повече общуването между човека и природата става по-естествено. Започваме да се разбираме. Аз съм вече в непрекъснат диалог с природата.

Как я виждахте, когато бяхте много млада?

- Пак съм я обичала, но беше съвсем различно. Имах невероятния късмет да имам леля на село, където ме изпращаха всяка ваканция. С децата от селото вършеехме боси, целите в прах, с ожулени колене и лакти, с цъфнали палци. Тичахме след животните по цял ден. Аз бях ужасно хилаво, русоляво градско дете. Бяха невероятно бедни години, но хората бяха много добри и работеха. Исках да бъда постоянно край тях и ходех с жените рано-рано в краварника. Обикаляхме бостаните, катерехме се по плодните дървета. От дете съм сред природата, но няма да забравя веднъж, когато баща ми ни заведе с брат ми в Балкана. Вървяхме през боровите гори, той от време на време спираше и казваше: „Деца, деца, погледнете каква красота!“ А аз поглеждах и отговарях: „Е каква красота?! Само дървета.“ Сега по същия начин, когато пътуваме, аз казвам „Деца, деца, погледнете каква красота!“ На внучката ми правя уроци по ботаника, защото всичко трябва да се възпитава у детето от най-ранна възраст. Сега съм решила да й отделя няколко квадратни метра, където тя сама да си насажда растения.

Баба Ванга е предрекла, че българинът ще се завърне към селото и природата, нали?

- Да, в един разговор тя точно това каза: „Нешка, хората ще се върнат към селото, към земята.“ Преди повече от 25 години бях поканила японски бизнесмени и с тях обикаляхме България. Беше ноември месец и аз им казах: „Сега не е най-красивият период от годината. Ако знаете каква е България лятно време, рано есен, през пролетта...“ „Не, Нешка сан, и сега е хубава. Но аз гледам каква земя имате. Тогава защо живеете така? Защо има бедни хора в България, като имате толкова земя?“ Какво стана наистина?! Защо скъсахме връзката със земята? Аз съм абсолютен аматьор, но ако знаете какво удоволствие ми доставя да поставя семенцето в земята – семенце, по-малко от главичката на карфица, а излиза такова растение!

Вие сте посяла множество семенца. Не едно красиви цветя сте отгледала в тази зала, г-жо Робева.

- Леля Ванга казваше: „Не късайте цветята, те са като децата.“ Мъчно ми е, защото сега се обсъжда в първи клас децата да се обучават как да продават. Защо вместо това не ги обучим как да насадят едно цвете, как да отгледат едно бобче?! Човек и никак да не е мнителен, започва да си мисли за тази световна конспирация – да се откъсне човека от земята, да се изцеди от всякаква чувствителност, да върви като биоробот, да му се отнеме творческия подем. А нашите деца са изключителни, вярвайте ми. Дали Бог ми дава да работя с такива деца, но те са невероятно талантливи. Те израстват и вместо да се развива интелекта им, той се потиска и му се дава съвсем различна насока. И виждаш тези прекрасни деца с огромен потенциал как се превръщат в една неорганизирана маса.

Ако се обърнете назад и видите всичките си деца като една градина, страхувате ли се за нея днес? Страхувате ли се, че може да бъде ограбена и стъпкана? Направихте ли ги достатъчно силни, че да удържат на днешните криви „ценности“?

- Аз работех и се опитвах да възпитавам тези деца, но те израснаха и някои дори станаха баби. Пое ги животът. Каквото и да заложиш в тях, те минават през една месомелачка и устояват само тези, на които им е дадено да устоят. По-страшно е бъдещето на техните деца и внуци.