Откриха правнук на Петко Войвода в Ксанти, не знае дума български

Общинският съветник в Смолян Коста Начев и съпругата му Зоя Начева, която е директор на Държавния архив в Смолян откриха неизвестен за българската общественост правнук на Петко Войвода, който живее в гр. Ксанти. Стелиос е внук на дъщерята на прочутия родопски войвода Стелияни. Срещата става случайно на 7 февруари. Коста Начев, който обича да снима, обикалял из стария град с фотоапарата си. След като снимал къщата на правнука на Петко Войвода се разговорил с домакина, който му се представил, а след това показал и албума със снимки на баба си. Стелиос не знае български, смята и Петко Войвода за грък. Зоя Начева е решена да разбули мистерията като се заеме с изследване на неизвестните до сега моменти в биографията на Капитан Петко.

 

Разказът на Зоя Начева за срещата:

Преди две години, когато писах статия по повод 170-годишнината от рождението на Капитан Петко войвода – една емблематична за Родопите и Беломорска Тракия фигура, се наложи да прегледам биографиите на легендарния капитан, излезли под перото на родоповедите Христо Попконстантинов и Стою Шишков, на известни историографи като Филип Симидов и Георги Г. Димитров, а сега прегледах също на Константин Божков и Борис Колев. Стотици са публикациите, очерците, сценариите, сборниците, животописните бележки, песни и документи за него. Но само на две места се споменава бегло, че освен син, Петко войвода е имал и дъщеря. Все още тази част от живота му е забулена в тайни и съществуват много и противоречиви сведения.

На 7 февруари всяка година отбелязваме годишнина от смъртта на Капитана и сякаш тия дни духът му бе слязъл да навести близките си, а нас съдбата ни доведе до дома на правнука му в Ксанти. С моя съпруг Коста бяхме преди три дни на разговор при кмета на Ксанти Хараламбос Димархопулос, който ни прие веднага щом влязохме в стаята на секретарката и се представихме, въпреки че нямахме предварителна уговорка. Той сподели, че от всички пет побратимени на Ксанти градове, най-желани са контактите със Смолян. Договорихме се и за гостуване на нашата изложба с фотографии на Крум Савов през септември в Ксанти.

След срещата отидохме да се разходим до стария град и за пореден път да се насладим на неговата романтика, да се слеем за малко с тази магична архаична среда, която те кара да живееш сякаш едновременно в миналото и настоящето. Забелязах как съпругът ми, устремен в търсене на по-добра позиция за фотографиране на къщите и ведрите лица на ксантийци, с лекота преодоля една стръмна улица и вече водеше оживен диалог с мъж на неговата възраст в края на една от тесните улички. След малко започна да ми маха въодушевено с ръце да отида при него. Вродената му способност за контакт с хората и този път го бе отвела на точното място в подходящия момент. Оказа се, че е снимал къщата на правнука на Петко войвода, който беше излязъл на двора и двамата ги сварих да разговарят оживено на гръцки. Покани ни да влезем в къщата и първото, което попита като разбра, че сме българи от Смолян бе: “Знаете ли кой е Петко войвода? Аз съм негов правнук”. Изненадани започнахме да задаваме въпроси. Беше топъл февруарски ден и предпочетохме да седнем в двора. Пихме портокалада, след което извади албуми със снимки и разговорът тръгна още по-интригуващо. Показа ни снимката на баба си Стелияни, за която ни каза, че е дъщеря на Петко войвода и наистина видяхме, че тя удивително прилича на войводата. „Само шапка да се сложи и става неговият образ” – каза правнукът. Съгласихме се с него и потвърдихме приликата. Казах, че в архива имаме снимка на прадядо му от Крум Савов. Питах го за неговото име и името на майка му. Оказа се, че носи името на баба си – дъщерята на Петко, и се казва Стелиос. Гледахме грижливо подредените в албумите снимки и не можехме да повярваме на предоставилата ни се възможност да научим за тази част от живота на войводата и да попълним липсващите страници от личното му битие. В албума видяхме снимки от тяхното идване до Варна и Хасково, застанали с майка му Спасия пред паметника на своя именит прародител.

Разказа ни как роденият на 6 декември 1844 г. в с. Доган Хисар, Дедеагачко – Петко Киркоолу, започва своята борба срещу Османската империя като хайдутин, след една семейна трагедия – убийството на по-големия му брат Матьо. (Доган Хисар съществува още от ХI век като Аетос, което означава Орлова крепост). На 6 май 1861 г. заедно с още шест души той формира чета и започва да мъсти на безчинстващите из Тракия турци и черкези.

Тази част от биографията му е добре известна и подробно описана в нашите архивни източници. След тригодишно войводстване из Тракия и Родопите, през 1864 г. Петко Киряков се свързва с гръцкото революционно движение, озовава се в Атина, където преминава военна подготовка като юнкер във Военното училище. Има сведения, че по времето, когато е слушател в академията, той променя името си от Киркоолу Петко на Киряков, но няма официални данни името му да фигурира в списъците на училището.

Петковата дружина в началото на 1878 г. влиза в Марония и обявява освобождението на града. Престоява там 2 месеца и го отбранява дори след оставането му извън границите на България с подписването на Санстефанския мирен договор, противопоставяйки се няколко дни на отлично въоръжената двухилядна турска войска. Главната причина дружината на Петко войвода да се озове в Родопите е злощастният Берлински договор от 13 юли 1878 г., който раздробява Санстефанска България на две и поставя границата й с Турция през средата на Родопите. В резултат на това в така наречената “неутрална зона” започва опасно противопоставяне и междуособици сред местното население. Повод за това става сепаратизмът на част от мохамеданските села по поречието на р. Въча, които под влияние на тъмрашките аги не искат да се включат в границите на Източна Румелия. В тази ситуация много от родопските села отправят молба за помощ и защита до войводата Петко Киряков. Петковата дружина остава в Средните Родопи до март 1879 г., след което преминава в Хасковско, където се очаква нов метеж по посока на кърджалийските села. Действа там до юни 1879 г., когато ролята му в Родопите приключва с уточняване държавния статут на Източна Румелия и той разпуща четата след 18-годишно четничество.

Мирният живот, към който се стреми Петко Киряков след Освобождението на България, се оказва една химера. Сблъсква се с една нова действителност в «свободна България» и за него започва живот, пълен с мъки и несгоди. Властта не се съобразява с желанието му да остане да живее в Източна Румелия и той се установява във Варна. Сблъсъкът със Стамболовия режим (1887 г.) поради несъгласие с новата политическа ориентация на страната към Англия и Австро-Унгария, донася нови страдания на войводата. Той е често арестуван с повод и без повод.

За съжаление Петко Киряков не дочаква освобождението на Родопите през 1912 г. Неговото героично сърце спира да тупти на 7 февруари 1900 г. Отива си ненавършил още 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побои в Ичкале, от мръсните клевети и трагичните разочарования, но оставя след себе си едно светло име, което се предава от поколение на поколение нови борци и радетели за освобождението на Родопите и Одринска Тракия.

На 12 февруари 1900 г. Русенският вестник «Славянин» помества дописка от автор с псевдонима «Господов» (псевдоним на Божков): «Г-не, редакторе! На 7 того часа по 5 сутринта след кратко боледуване (рак в стомаха) се помина Капитан Петко Киряков. Умря г-не редакторе, един от малобройните и редки войводи, с каквито майка България не отказвала да ни сдобива в трудните за нея времена, умре родопският герой, плашилото на Турската империя почти от 1862 до 1879 г., той е бил еднакво любим и уважаван от всички султанови поданици в целия Одрински вилает от турци, гърци, помаци и българи.»

Отива си от този свят капитан Петко без да довери на никого сведения за личния си живот, вероятно за да предпази близките си от преследвания. С охота е разказвал само за бойните си подвизи. Затова в различните му биографии има доста разнопосочни сведения за децата му.

Флотският деец капитан І ранг Константин Божков е единственият биограф на когото Капитан Петко войвода се доверява и предоставя лично сведения за своя живот като хайдутин. Това дава основание да се приеме, че мемориалният ръкопис на известния флотски механик е с висока степен на достоверност. Той изпълнява достойно заръката си от 1900 г., като оставя ръкопис от 78 стр. с достоверни лични спомени за живота и делото на Петко войвода. През есента на 1898 г. К. Божков заминава от Русе за Варна и тогава старите войводи Филип Тотю и Христо Македонски изпращат по него поздрави до Капитан Петко войвода. Така се запознава с него и бързо успява да спечели доверието му. Веднъж К. Божков иска мнение от него за това в какво се състои изкуството на един войвода. В отговор «Кап. Петко войвода донесе и ми показа един доста обемист тефтер с думите: ето моят патент. Той на две-на три прелиства тази книга и прочита нейното съдържание […] (Ръкописа, с.18). По-нататък К. Божков описва 26 документа, които лично видял. Той единствен от всичките биографии на войводата пише, че освен син капитан Петко е имал и дъщеря от гъркинята.

Един от потомците на Петко войвода е Добри Кирков Каракирков, роден в Хасково през 1933 г. и внук на Митрю Каракирков – роден брат на войводата. Като председател на Съюза на тракийските дружества в Хасково също събира и дава сведения. Пише, че Петко войвода има един син Георги, който е дюлгерин в Кърджали и двамата са се срещали. Разказва и една прелюбопитна случка отпреди 35 г. (1979 г. ), когато му гостувала гръцката фамилия на Георгиус и Аспасия. «Аз съм внучката на Капитан Петко» – уверила го тя. Разказала как като гледали сериала по кипърската телевизия нейната майка казала, че баба й била първата жена на Петко. Показала му снимка на майка си, но снимката се «изгубила» после в архива на Хасковското тракийско дружество. «Ако някой беше сложил калпак на главата й, приликата щеше да е поразителна» – пише Добри. Тези сведения са публикувани от Николай Грудев в публикация от 13 дек. 2014 г. на в-к 24 часа под заглавие «Гъркиня претендира да е внучка на Капитан Петко.

От всичко чуто и прочетено за нас стана ясно със сигурност едно, че синът на Тракия Петко Киряков безспорно има две родини. Същото казва в едно интервю и авторката на новата книга на Пенка Чакалова – Генева от 2011 г. «Спомен и памет за Каракирковия род – родът на капитан Петко войвода» – «Едната му родина е свободна България, а другата – поробена Тракия».

Време е да спрем да делим хората по национална и родова принадлежност, защото всички имаме едно адамово начало и трябва да кажем като Диоген – «Аз съм гражданин на света!» Само така ще можем да изчистим всички неточни и неизяснени моменти от миналото. След срещата със Стелиос имахме вече и ние своето предположение, което ни накара да отворим отново биографичната книга на Филип Симидов – «Войводата Капитан Петко Киряков», където на стр.95 той пише за гъркинята Аспасия. Тя работи в къщата на бея Калън Тома където са поканени четниците и предупреждава Петко войвода – «Ми фате типота!» (Не яжте нищо!) от храната и да не пият от ракията, която им дава беят да вземат със себе си, защото в нея има отрова. Съвпадението на имената ни навежда на мисълта, че тя може да е прабабата на Стелиос, чиято майка както разбрахме от него се казва Спасия и вероятно е кръстена на баба си Аспасия. Това ще се опитаме да разберем при следващата ни среща, затова може би ще има и продължение на темата. Разделихме се със Стелиос с уговорката, че скоро ще се видим отново, за да разговаряме с неговата майка, която е на 90 г. и се надяваме чрез нея да внесем повече светлина върху житието на Петко войвода от забуления в тайни период от живота му в Доган Хисар и Марония.

Източник: Зоя Начева, в-к "Отзвук"