Почина една от легендите на родната кинохроника – режисьорът Петър Пенчев – човекът, който е дръзвал да връща за дубъл самия Тодор Живков по време на снимките на речите му за „Кинопрегледа”. „Живков не се сърдеше и 30 пъти да го върнеш, разказваше режисьорът. Даже се шегуваше със себе си и понякога сам предлагаше да се „поправи”!...” Петър Пенчев е режисьор на десетки филми, запечатали знаменитости като Николай Гяуров, Мая Плисецкая, Борис Ангелушев, Елин Пелин, Георги Караславов, Дийн Рид, Стефан Гецов, Юрий Гагарин, нашите космонавти Георги Иванов и Александър Александров. „С Гагарин се запознах лично - разказваше режисьорът. - Бях с едната си дъщеричка. Като й казах кой е тоя чичко, тя ококори очи и не можеше да повярва.” Петър Пенчев е един от създателите на легендарния някогашен „Фокус”. По-старото поколение помни тези критикарски хумористични малки филмчета, които взривяваха киносалоните по времето на соца. Първият е дело на Рангел Вълчанов и Радой Ралин – казва се „Търси се мъж на полето”, а Петър Пенчев има шанса да е в екипа. После става режисьор на филма „Море, пари и вятър”. „С Радой Ралин разкрихме разхищенията на Бургаското пристанище. И след десетилетия от онова време все повече си мисля, че ако сега трябва да правим филм за разхищенията, то няма да ни стигне лентата!...” , иронизираше съвремието ни приживе режисьорът. На въпроса имало ли е соццензура, ветеранът отговаряше: ”Разбира се, но имаше чалъм да се промъкват смели неща! А мен заради един филм за незаконна препродажба на апартамент от бащата на Мария Гигова за малко да ме осъдят.
Радой Ралин ме спаси
Докара в съда 40 журналисти в моя защита!” Петър Пенчев имаше невероятно чувство за хумор и разказваше невероятни истории по изключително живописен начин. Една от тях бе как като войник рисува плакати и стенвестници в двора на етапната милиция. Докато „маца” с четката, една хубавичка арестантка го моли да предаде писмо на близките й. Забранено е, но той се съгласява – как да откажеш на такава хубава жена?!? - Едва след години разбира, че арестантката на която е помогнал,
е Леа Иванова
След години и двамата се смеят от сърце на запознанството си. А и двамата имат тежка съдба. Пенчев наричаше биографията си „гафография”. Като малко момче остава пълен сирак - баща му умира едва на 24, майка му – на 26, единият му брат – като 6-месечно бебе, а другият – на 2 годинки. Останал напълно сам, го пращат в сиропиталище с три ценни вещи – ножче, кърпичка и огледалце. Не се намират хора да го осиновят, но запомня добротата на социалния инспектор бай Зако, който му става като баща. Благодарение на него продължава образованието си в училище по архитектура в Русе, а през 1954-а завършва и журналистика. Бай Зако става пример в живота му - с лодка сам е спасявал хора при голямото наводнение във Видин през 1942-ра, а след Девети го уволнили като „непригоден”. Пенчев се вълнуваше от несправедливостите в живота и ги отразяваше във филмите си. А иначе до края си си остана по душа като дете, което иска да вижда красивото в живота, и понеже рядко го откриваше в действителността, го рисуваше. Последните години, преди да го покоси инсулта, Пешо ходеше на битака да продава картините си – даваше ги по 5 лева. Не го вълнуваха парите, а общуването с хората – обикновените хора на пазара. Светла му памет, защото беше светла душа! Един дребен на ръст Голям човек!
Еми МАРИЯНСКА
Радой Ралин ме спаси
Докара в съда 40 журналисти в моя защита!” Петър Пенчев имаше невероятно чувство за хумор и разказваше невероятни истории по изключително живописен начин. Една от тях бе как като войник рисува плакати и стенвестници в двора на етапната милиция. Докато „маца” с четката, една хубавичка арестантка го моли да предаде писмо на близките й. Забранено е, но той се съгласява – как да откажеш на такава хубава жена?!? - Едва след години разбира, че арестантката на която е помогнал,
е Леа Иванова
След години и двамата се смеят от сърце на запознанството си. А и двамата имат тежка съдба. Пенчев наричаше биографията си „гафография”. Като малко момче остава пълен сирак - баща му умира едва на 24, майка му – на 26, единият му брат – като 6-месечно бебе, а другият – на 2 годинки. Останал напълно сам, го пращат в сиропиталище с три ценни вещи – ножче, кърпичка и огледалце. Не се намират хора да го осиновят, но запомня добротата на социалния инспектор бай Зако, който му става като баща. Благодарение на него продължава образованието си в училище по архитектура в Русе, а през 1954-а завършва и журналистика. Бай Зако става пример в живота му - с лодка сам е спасявал хора при голямото наводнение във Видин през 1942-ра, а след Девети го уволнили като „непригоден”. Пенчев се вълнуваше от несправедливостите в живота и ги отразяваше във филмите си. А иначе до края си си остана по душа като дете, което иска да вижда красивото в живота, и понеже рядко го откриваше в действителността, го рисуваше. Последните години, преди да го покоси инсулта, Пешо ходеше на битака да продава картините си – даваше ги по 5 лева. Не го вълнуваха парите, а общуването с хората – обикновените хора на пазара. Светла му памет, защото беше светла душа! Един дребен на ръст Голям човек!
Еми МАРИЯНСКА
