Майстор Николай Стефанов е последният останал пловдивски майстор лютиер. Той е един от четиримата в България. Ателието му е малка стаичка на приземен етаж в началото на Стария град. Колегите му са във Варна, Русе и Габрово. Правят единствено български традиционни струнни инструменти - тамбури и гъдулки. Може да прави и цигулки, но казва, че така се пази българското. “На света се правят милиони цигулки, а тамбури и гъдулки вадим само ние четиримата. И не можем да направим повече от 80 годишно”, казва майсторът. Николай Стефанов е завършил химия навремето, после дълги години е работил като редактор в “Булгарреклама” и списание “Лик”. Енциклопедист е и е наистина невероятно да го гледаш как поставя прагчетата на поредната си тамбура и разказва с лекота за майстори на инструменти като Борис Даракиев и Антонио Страдивари или пък за резонанса при тъпаните. Заварих майстор Николай в момента, когато правеше гриф на нова тамбура. Ателието му прилича на средновековна работилница, която обаче е и някак накичена с електроника. Защото докато работи, слуша хубава музика. От време на време получава поръчки за тамбури чак от другия край на света. Искат ги или българи, които живеят там, или чужденци, които обичат фолклора ни. “Това лято имах невероятна среща. Точно бях завършил два инструмента, поръчани за Лос Анджелис. Беше горещо и бяхме отворили прозореца на работилницата с един приятел. Таман сме седнали да изпробваме инструментите, и на вратата се появиха трима млади чужденци - един американец и момче и момиче французи. Интересно им е и искат да видят. Рекох на американеца: Ей този инструмент тръгва за Лос Анджелис утре! А той - Джо му викаха, ми казва: Е, аз съм точно оттам. Я дай да го опитам! И когато това момче хвана тамбурата, започна така да свири, че наистина ни шашна. Цяла вечер ни свири. Бил китарист от Лос Анджелис. Прекрасна музика изкара от инструментите ми. Чужденците, които обичат фолклора ни, намират нещо в него, което си е само тяхно”, разказва майстор Никола, докато нанася с парцал силно токсичен лак върху грифа на поредния си инструмент. Всичко в него е като приказна история от Вилхелм Хауф. Обут е в кадифени панталони. По начина и точността, с която работи, е като шварцвалдски майстор-стъклар. На главата си носи шапка от едро червено кадифе.  По стената са накачени майсторските му свидетелства и дипломите от участия в конкурси. Ренесансовият майстор, който навремето е бил химик, а след това редактор в едно от най-елитните списания от времето на соца, е и невероятен фотограф. И то, от времената, когато фотографията все още беше аналогова, а не безмозъчно щракане със смартфон. На стената до дипломите е поставен в рамка един негов пейзаж, който показва водопадите на една от реките от Карловския Балкан. “Направих серия снимки за календар през 2000 година. Много се харесаха от всички”, казва небрежно майсторът. А фотографията на стената може да украси и корица на “National Geographic”. Преди няколко години за него направила филм тв журналистката Пепа Славчева. Докато започва да кове метални прагчета за инструмента си, Николай Стефанов обяснява колко е трудно да се изработи прецизно звучащ музикален инструмент. “Струнните са трудни, но и духовите не са лесна работа! Там трябва да има въздушен стълб с определена дължина, за да се получи точният звук. Говорим за части от милиметъра. Ако майсторът е отнел повече от необходимото, това е непоправимо и трябва да се прави нова тръба. Същата сложност е със струнните инструменти. Ядосвам се някой като каже: Какво толкова е да се направи един прост тъпан? А това е много сложен инструмент! Диаметърът на тъпана и височината задават основния му тон. Няма как с голям тъпан да получиш висок тон. Кожата трябва да е опъната по специален начин. Дървените части трябва да изпадат в резонанс с нея. Много е сложно! Това е наука”, добавя Николай. Горната част на тамбурата, която завършва, е от смърч, а отдолу е орех. А това е скъпо дърво, което трудно се намира. Купил един кубик преди години и още прави инструменти от него. Прагът на тамбурата пък е от махагон. И при него цената на кубика е над 600 лева. За една тамбура отиват 20 дни труд. Продава я за 400-500 лева. “Повече не можеш да искаш, защото хората повече не могат да си позволят”, пресмята той. До създаването на ансамбъл “Филип Кутев” през 1949 година всичко в народната ни музика било в хаос. Всяко село правело различен вид гъдулка или тамбура. “Не е имало никакви стандарти - за точни тонове да не говорим!”, разказва Николай Стефанов. Тогава маестро Кутев започнал да събира в София различни майстори, които обичат фолклора. Така там попаднал Борис Даракиев. Той създал модерната гъдулка и тамбура. “Много са били амбициозни хората тогава и са искали да станат професионалисти в този състав. Това са били следвоенни години - върлува черна борса, хлябът се давал с купони”, обяснява майсторът. До своето майсторско свидетелство на стената Николай е закачил и това на баща си Христо. И той е бил майстор лютиер. Баща му направил като младеж първата си цигулка от дървена кутия за шоколадови блокчета. През войната германските войници получавали всеки месец като дажба по едно изящно направено дървено сандъче, пълно с швейцарски шоколад. Майстор Христо намерил една такава захвърлена шоколадова кутия и изработил от нея истинска цигулка. Преди това занаятът в семейството тръгнал от дядо му Никола в село Конуш. Той бил напълно самоук. Без никакви грамоти и майсторски свидетелства по стената е правил гъдулки и тамбури през целия си живот. Преди 28 години Николай Стефанов показал за пръв път свои инструменти в задругата на майсторите. „Първия път изобщо не ме допуснаха до изпит. Казаха: Още не си готов - догодина ела пак! А в задругата изпитът е като през Средновековието - работиш с дни пред комисия и трябва да я убедиш, че можеш всичко. Половин година след втория изпит ми се обадиха да ми кажат, че съм го взел и чак след 2 години си получих майсторското свидетелство”, спомня си лютиерът. /Марица.бг тагове последният майстор лютиер американец