Някога бяха цяла плеяда. Футболистите, заради които запалянковците заемаха своите места по стадионите пет-шест часа преди началото на футболната среща. И 90 минути оставаха без дъх под въздействието от брилянтните им игра и отигравания. После с дни коментираха разпалено отминалия двубой. Лека-полека футболът се промени. За жалост към по-лошо. Няма ги вече нетърпеливите запалянковци по стадионите. Няма ги и тези от плеядата.

Някъде там, сред посредствеността, обаче все още е той - Иван Цветков. Последният. От онази плеяда. Която те кара с кеф да идеш на стадиона или в най-лошия случай да седнеш пред телевизора у дома. И да гледаш. Да гледаш онзи футбол, заради който улиците опустяваха. Красивия. Елегантния. Носещия наслада. Онзи, който в някоя ситуация на зеления килим те оставя без дъх.


Тихо, незабележимо е на терена. Докато не избухне. Обикновено с онова забравено нещо, което винаги ми е носило най-голям кеф в тая игра - външният фалц. Финото спиране на топката. Лекото, почти магично движение, елегантният пас, фамозният завършек на атака, комбинация, ситуация.

Иван Цветков. Последният. Последният в родната футболна действителност, който рисува на терена. Последният, който омагьосва топката. Последният, който омагьосва публиката. Последният, който играе с истинска наслада и усмивка. Последният, заради когото си струва да гледаш мъката, наречена български футбол. Последният, който връща сантименталността на играта. И хубавите спомени.

Последният. От онази плеяда. И от онзи романтичен футбол...