След кратко пътуване до слънчевия Север, където в Хелзинки е 21 градуса, се завръщам в парадоксално дъждовния юг – в Родината, където 4-те годишни времена са най-големият враг на социалистическото стопанство и на неговия днешен рецидив. Получавам дистанционно потвърждение, че „където е текло, пак ще тече” е изстрадана нашенска поговорка, която е получила зрелищно продължение чрез протеклия покрив над гордата глава на министър Рашидов.
Капе над разкопките на старинната Сердика. http://www.ploshtadslaveikov.com/gordostta-na-rashidov-prokapa/
Рашидов и Началникът му май не горят от желание да вървят срещу течението, т.е. срещу фактите. Тече и това си е. На течение са. Поради което са нахлупили шапките – невидимки, за да не настинат от някой неприятен въпрос.
Обяснението с хидроизолацията, която не била поставена, е на прав път- както за хидрата, така и за изолацията. Хидрата ГЕРБ изолира конкурентите от държавните поръчки. След всяко късане на някое пипало, когато се наложи ( сепията бълва мастило за заблуда на врага ) тя се възпроизвежда. Защото поправката на щетите от калпавата работа храни хидрата с нови поръчки.
Рашидов обаче е на сухо докато над главата му е разпънат чадъра на Борисов. Премиерът светкавично екзекутира политически или административно всеки подчинен, който му мъти водата, но не и шефа на културата. Той му е нещо като свещен бик, за да не кажа златен телец – една голяма, гъвкава пластика, готова да обясни всеки свой провал с неспособността на шепа тъпанари ( тази обидна дума е сред любимите му квалификации срещу критиците), неспособни да оценят величието на начинанията му .
Борисов си го назначи в първия кабинет като контрапункт на Доган заради личната им препирня. Идеята му беше да може да го посочи всеки път, когато е уличен в заиграване с ДПС, на принципа: „кой, аз ли бе, не виждате ли, че врагът на Доган ми е министър!”. Както вече съм писал, този номер го правеше сирийският диктатор Хафез Асад. Държеше край себе си комунистически министър без портфейл, докато мачкаше компартията, но си водеше въпросния министър на турнетата в СССР и в съветските колонии.
В тази роля Вежди му е толкова ценен, че се оказа единственият преназначен министър във втория кабинет на Борисов. И как не- я как изигра антикомунистическите избиратели на ГЕРБ и приласка едновременно с това червените му ( уж) врагове със светкавичния „възродителен процес”, който спретна на обещания музей на тоталитарното изкуство. Прекръсти го в последния момент на своя глава ( тя хидрата има много глави) на Музей на социалистическото изкуство”. Обеща ли музей? Обеща. Е, малко го преименува, но така съхрани и фалшивия вълчи антикомунистически образ на ГЕРБ и дружбата с червения вълк, наметнат с агнешка кожа.
Апропо, Рашидов обича да обръща всичко в пари, да обяснява културата като някаква търговийка. Обвърза значимостта на театрите с броя на публиката ( което стимулира чалгизацията и самоцелното разголване на актьорите на спектаклите за повече атрактивност- самият Морфов даде в Народния театър своя принос в тази комерсализация), през измерването на книгите в сантиметри ( помните ли изказването му за дебелината им като мерило за тяхната относителна тежест) , до Музея на социалистическото изкуство, който щял да носи пари от билетчета.
Явно за ефекта върху културата от това некултурно привързване на каретата й към златния телец, премиерът Борисов няма нито желание, нито капацитет да преценява критично. Но за обещаните пари ( от срамния цирк с преименувания соцмузей, който не се превърна в касичка-прасенце) , както и за разхищаваните средства в случая с некачественото строителство под прозорците на Началника, би трябвало да се поразтревожи. Чадърът му над главата над Рашидов е пробит необратимо. И за парашут не става вече, ако премиерът реши да го използва отново, скачайки в движение от върха на властта, както миналият път.
Share on Facebook
