Сетих се за него отново. Позабравил го бях. Подсетих и за неговата скромна плоча в Пловдив. И тая сутрин поседях пред нея. Ей така, мълчаливо. И мислите ми полетяха. Кой знае каква смешна гледка съм бил отстрани... То едва ли и много в Пловдив знаят, че има в града им такава плоча. Изобщо – забрава.
Прощавай, Димчо, че пропуснах твоята годишнина от рождението ти. 28 март беше онзи ден. Но го пропуснах... затуй прощавай. Прощавай, Димчо, че от ученик не съм идвал в твоята къща в Копривщица. Да, твоята Копривщица, която сега едни общински съветници искат да бетонират. Заслепени не от паметта на предците си, а от блясъка на парите. И ламтежа за богатства... Прости им... прости им и туй, че искат с алчността си да смутят майчината мъка по теб.
Прощавай, Димчо. Прощавай, че забравихме за завоя на река Черна. Забравихме черното було, което коварният куршум наметна върху теб и останалите смели български войници, оставили костите си по бранните поля на Първата Световна война.
Прощавай, Димчо. Прощавай, че младите не те познават. Прощавай, че за тях си само улица в някой град или училище нейде из страната. Прощавай, че нежните, прекрасни, обичливи стихове за любовта и любимата станаха тъй чужди за тях. Прощавай, че допуснахме това. Прощавай, че вече не обичаме със сърцата си. Прощавай, че принизихме любовта - това най-възвишено чувство и го натикахме в калта.
Прощавай, Димчо. И дано простиш.
