Корнелия Нинова се прояви вчера като прокурор от времето на процеса срещу Трайчо Костов, наподобявайки висш партиен фунционер от онзи безроден период, когато в изнасилената България е наложена съветската мода всеки противник на съветската окупация и болшевизма ( явен или набеден за такъв) да бъде обвининяван в “национално предателство”. Точно така прозвуча нейното обвинение, че гласувалите в Европейския парламент български депутати в полза на търговското споразумение с Канада били “национални предатели”.

Няма да обяснявам тук по същество абсурдът откриването на нови перспективи за търговия и свободно придвижване с една от мечтаните като модел за подражание демокрации със завиден за целия свят стандарт на живот да бъде таксувано като нещо вредно. В случая ще се огранича на терминологично ниво с въпроса какво означава употребата на клеймото “национален предател” от устата на лидера на партията, която става и ляга с поклони на Изток като правоверен следовник на Кремъл и неговия пророк Путин.

Личната злоба на нашенската Крюела де Нин не ме вълнува. Символиката на думите й обаче е повече от “вълнуваща”.

Ще ви изненадам, но не толкова “предател”, колкото “наци…” в словосъчетанието е истински значимата камбана, която би трябвало да събуди асоциациите и да бие тревога, макар Крюела де Нин да не си дава сметка за това. Тя влиза все по-агресивно в състезанието за “нацията” с други потребители на този политичски инструмент, оказал се толкова печеливш на последните президентски избори.

Ако си спомняте, по времето на съветската диктатура в България “национализмът” беше по-яростно заклеймяван и преследван от капитализма като понятие. С капиталистите комунизмът си шушукаше – я да изкрънка някой долар чрез търговийка, я да открадне някоя технология за своята “планова икономика”.

Капитализмът някак си беше чуждо явление, изкоренено от съветските другари в България до степен, че дори мизерните дребни частни работилнички ( пекарни, бозаджийници, шкембеджийници) у нас бяха смачкани чак някъде ( по мои детски спомени) в началото на 60-те години като вреден атавизъм от идеологически отречения капитализъм. Докато национализмът изначално се схващаше като най-голямата вътрешна заплаха за комунизма с неговия ялово еднополов интернационализъм. Пък и срещу кого би възразил един български националист по време на съветската окупция, ако не към чуждата окупационна нация и подставените й лица – както се случва навсякъде в цялата човешка история?

Изкореняването на национализма беше приоритет, който може да се състезава за първото място по репресии само с преследването на антисъветизма. Националистите от времето на кобурггската монархия автоматично и вкупом бяха етикетирани като “фашисти”, макар в огромната си част да са били именно националисти – ако щете и шовинисти, но не непременно “фашисти”.

В началото на т.н. преход, когато съветските слуги в България загубиха за кратко почва под краката, първата им реакция беше като на Сталин пред лицето на външната германска опасност: изоставиха интернационалната дрешка на закачалката в олющената комунистическа баня и набързо прегърнаха национализма за целите на оцеляването ( си).

Най-големият им успех, който , обаче,  се изплъзна тогава ( и сега продължава да не се осъзнава ) от вниманието на обществото, беше трансформирането на робската вярност към СССР в любов към Русия. Изглеждаше малко странно при видимата разруха на сгромолясалата се империя, но инвестицията се оказа плодоносна за наторяването на обеднялата българска проруска почва – например чрез прескачането от един нац. празник в подобен нац.празник, не просто свързани с една и съща чужда нация, а изцяло породени от нея. Нямаме подобни в това отношение в целия свят.

С идването на Путин в Кремъл дремещите клетки на руското влияние бяха активирани и организациите, работещи публично за него не просто живнаха, а пуснаха пипала навсякъде. Върховно е в това отношение творението, което генералът от КГБ Решетников не спира да хвали като единствено по рода си в света, под формата на Нац. движение Русофили- чак и “Ню Йорк таймс” му обърна вече внимание. https://www.nytimes.com/2017/02/04/world/europe/bulgaria-trump-russia-putin.html?_r=0

Имаме си Нац. движение, претендиращо да обединява членска маса от десетки хиляди български граждани по един единствен признак: според преклонението им към чужда държава.

Ето това е НАЦИОНАЛНО ПРЕДАТЕЛСТВО, поставящо на първо място интересите на чужда нация.

Оглавяваната от Крюела де Нин партия е в пълна симбиоза с това предателско явление. БСП все по-трудно може да бъде различена по свята реторика от националните предатели, действащи в полза на чуждата държава. И не само по приказките си личи това, но и от фактите.

Както вече съм отбелязвал, главното кадрово изискване за заемана на висок пост в президентската или правителствената администрация в момента в България е лустрацията по проруски признак – няма нито един промъкал се новозначен българин или българка в екипа на президента Радев или в служебния му кабинет, който може да бъде заподозрян в нелоялно отношение към Москва.

Следващият стадий? Той вече настъпи. Вижте листите на БСП за предстоящите избори и ще ви стане ясно, че в новото българско Народно събрание след някой друг месец ще доминират яростни адепти на рашизма в България както никога досега от времето на съветското иго между 1944 и 1989 г. Тези нахъсани рашисти са като руски мини, заложени вече от БСП и от други руски сапьори, използвани да взривяват пътя на България към просперитета, постигнат от съюзници, като Канада. Защото на Путин и компания не им е нужна силна и богата България, а такава с кратери от руските мини по европейския й път, на която да се подиграват ( безнаказано) рашистките пропагандатори като на най-бедната в ЕС ( макар доходите на българите вече да са двойни спрямо средните за Русия).

“Наци” русофилството е национално предателство, за което лична вина си навлича и Круела де Нин.

Share on Facebook