2016-та си отива заедно с надеждата за промяна в българската журналистика към по-добро, т.е. към онова, което все пак и въпреки “тежкото наследство на соцализма” за кратко време беше в несъвършения, но явно свършен, излапан резан от баницата на демокрацията, чиито порции първоначално се раздаваха повече по заслуги, отколкото с “връзки” ( както при комунизма) или като форма на платен слугинаж.

Това не е упрек към самите журналисти- не случайно подчертавам, че “другарската ми жалейка” е за журналистиката, която е коплксено понятие и проблем.

Не че журналистите не заслужават упреци. Не се опитвам да им се подмазвам, а няма и защо. Но и за тази професия, доколкото още я има, важи презумпцията за невинност до доказване на противното. Противно е да се обобщава, но и поименно няма как да изброя добрите примери само, за да не ги обидя.

Ето защо ще дам пример за конкретика конкретно със себе си. Комуто това е досадно, има правото да не чете, да не чете и пак да не чете ( нещо като при арестувания, който има право да мълчи, както сме виждали и чували по американските филми).

Имам кръгъл юбилей. Изминаха 10 години, откакто изпреварих събитията и напуснах тялото на агонизиращата журналистика, за да мога сега да си позволя лукса да я наблюдавам отстрани като свободен не само по дух, но и физически човек. Ако не бях взел онова мълниеносно решение на 9 октомври 2006 г. да се разделя с Нея на мига, когато бях заплашен с уволнение, беше ми спряно предаването и срещу скромната ми личност беше насъскан самият президент да ме заплашва поименно с декларации и да се гаври ехидно в интервюта с моето напускане, нямаше да имам правото да пиша този текст.

Както доста первезно е отбелязано от нечия в ръка, която ми анонимно ми пише биографията в Уикипедия, бил съм се разделил с БТВ  “по взаимно съгласие”- нещо като изнасилен за собствен кеф.

Спокойно, няма да преразказвам отново обстоятелствата около онова напускане на моя дух, отделил се от тялото на най-голямата по зрителска аудитория телевизия. Ще илюстрирам обаче абсурда на състоянието на джешната журналистическа агония в България с (не)скромнния факт, че съм обявен за “враг на народа” тъкмо в държавно финансираните медии. А тъкмо тях всички дават за пример за отстояване на някои принципи в журналистиката по отношение на свободата на словото.

Не ме разбирайте поглешно, не твърдя, че има явни забранителни списъци в държавните медии. Такива нямаше дори и при комунизма, когато началните през пролетта на 1989 г. бяха разпоредили да не бъда канен повече в тогавашното радио и тогавашната телевизия ( шефът на “Хоризонт” Мартин Минков просто мълчаливо отказвал да се съгласи да бъда канен от водещите, а в телевизията Иван Гарелов направо заявил повече кракът ми да не стъпва там). Фактът, че няма такива узаконени заповеди обаче подчертава  регреса, на който (не) сме свидетели. Защото колелото се е завъртяло и сме се върнали към времената, когато автоцензурата работеше (почти) безотказно. Забраните се спазваха и без изрична заповед. Така е и сега.

За конкретни свои прегрешения към БНР вече не мога да си спомня. “Мразят ме безплатно” там – началниците им се сменят, но не и отношението им в това отношение .

До преди година и половина в БНТ все още ме допускаха ( макар и не чак пък в “елитни” предавания, като “Панорама”, където по неизговорени причини имам “черен печат” от водещия Бойко Василев). Докато на 10 юни 2015 г. не се появих в едно неселно сутрешно предаване с портрета на Левски и не съобщих известната и поддържаната от мнозинството български патриоти от края на 19-ти и началото на 20 век истина, че Русия е воювала с Турция заради територията (ни), която се е надявала да присъедини, но се е натъкнала неочаквано на ( съпротивата на) хора с български дух за независимост и с воля за собствена държава, а не просто на “славяни и православни”, готови да прекрачат от турско в руско иго ( именно за “ново” иго говори и отказалият се от своето русофилство Иван Вазов през 1916 година).

Но май не беше само това причина в “обществената медия” да бъда подложен на негласно обществно “наказание” за непослушание, чрез пълна забрана ( почти, доколкото междувременно веднъж бяха поканен от водещи на културен сегмент от сутрешната публицистика , явно непосветени в омертата, но на любезното им предложение отказах с аргумента, че не желая това изключение да послужи като извинителна бележка за факта, че ми е запушена устата да говоря за политика, история и прочее теми в многобройните политически публицистични предавания на телевизията).

Изглежда , че пълният мрак над появата на светлия ми перчем пред камерите на БНТ падна след телефонен скандал със съмишленичка на висок пост в БНТ. Беше афектирана, че съм си позволил в личния си блог да критикувам телевизията за самохвалните автореклами, в които нейния “неспирен 50 годишен възход” опакова перода на комунизма като част от този т.н. възход. Казах й, че легитимират със задна дата всичко онова, което дори носителите на политическата приемственост на комунизма не смеят да направят по такъв хвалебствен начин заради очевидната непригодност на подобна пропаганда, когато бъдат съпоставени фактите.

Ето така “напуснах” екрана и на тази телевизия в качеството на коментатор и дори на бивш водещ там в началото на 90- те години— без декларации и шумотевица този път.

Споделянето на тези опит не е форма на оплакване. По-скоро трябва да се “оправдавам”, че не целя да се самоизтъквам с това, което (не) ми се случва. Защото да си прогонен от държавния ефир, който ДЕСЕТКИ ГОДИНИ преди това доста често си обитавал като коментатор и водещ, рязко “изпаднал в немилост” по политически причини, е по-скоро комплимент при плачевното състояние на днешната българска журналистика.

Важното в тази малка коледна илюстрация в рамките на този малка лична ретроспекция е изводът как (не) работи селекцията, водеща до “коалиция на съгласните” в договора за съгласие между производителите на журналистическа продукция и поръчителите на порциите, които в това отношение се раздават по силата на “обществения договор” с потребителите, т.е. с народа. Някой анонимен, макар и прозрачен зад завесата на мълчанието началник, е преценил, че народът няма необходимост да слуша и гледа повече един коменттор и по силата на сталинските традиции – няма човек, няма проблем.

А след като това е възможно да бъде приложено на незначителен тип, като мен, който пет пари не дава за появата си на който и да било екран, какво ли тогава ври и кипи в казана на яростния напън да бъдат налагали лични амбиции или партийни протежета чрез трибуните за обработване на общественото съзнание с “правилни” послания от страна на “правилни” журналисти?!

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: http://offnews.bg/news/Komentari_65/RIP-zhurnalisti_642941.html

Share on Facebook