Трудовата повинност в България е въведена на 14 юни 1920 г. от правителството на Александър Стамболийски, след като Ньойският договор значително ограничава числеността на Българската армия. Всички мъже и жени в дадена възраст са задължени да работят определен период от време в полза на правителството, главно по строителни проекти. Пръв директор на Трудова повинност става о.з. генерал Иван Русев, по-късно вътрешен министър при Александър Цанков.

Създаването на Трудова повинност предизвиква обществено недоволство, както поради ограничаването на човешките права, така и заради пряката намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни виждат в Трудовата повинност опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия.

Трудовата повинност първоначално е имала 16-месечен срок на служба, като първите няколко месеца са определени за военна подготовка. От 1921 г. срокът на службата е намален на 8 месеца. 

Първият набор от 10 хиляди трудоваци е свикан на 23 май 1921 г. и към 1926 г. достигат до 130 хиляди, което пък затруднява финансово държавата ни и това твърде бързо се отменя.

От началото на 30-те години международната и вътрешнополитическа обстановка постепенно се променя. Променя се и военната политика и за България тя е вече приоритет. Армията е в ускорено развитие. Този период е  т.нар. “тайно въоръжаване”, което поставя началото на военизирането на Трудова повинност.

След падането на правителството на Стамболийски, съгласно “Закон за военните сили на Царство България”, утвърден от Н. В. Цар Борис ІІІ с указ № 15, от 13 юни 1940 г., Трудова повинност влиза в състава на действащата армия. Така се отделя самостоятелен род войска под името трудови войски, които продължават да съществуват до 2000 г. До 1989 г. Трудови войски се състоят от 7 дивизии: 2 софийски, пловдивска, старозагорска, варненска, плевенска и бургаска.