Освен в България, вече и в Европейския парламент се усеща, че идват избори. За (крайно)десните битката за бъдещето (им във властта) явно минава през битка за миналото. Един от ключовите дебати на пленарната сесия в Страсбург, който трябваше да даде оценка на последната среща на европейските лидери, стана сцена на абсурдни обвинения от британския консерватор и лидер на Групата на Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) Саид Камал, обявявайки фашизма и нацизма от началото на ХХ век за леви идеологии.

Това сподели във Фейсбук лидерът на ПЕС Сергей Станишев. Историята, разбира се, казва друго – преди 85 години Германската социалистическа партия е единствената, която се опълчи на нацистите и гласува против Закона за упълномощаване от 1933 г., даващ правото да се приемат закони без съгласието на парламента. Европейските социалдемократи винаги сме се противопоставяли на нацизма и фашизма и това е неделима част от лявата идеология.

Тази борба продължава и днес – срещу неонацистки, неофашистки, крайнодесни групи, движения и партии, които смятахме за отдавна отхвърлени от историята и здравия разум. Това изявление не е плод на обикновено невежество, което можем да подминем с лека ръка, а циничен опит за пренаписване на историята с ясна политическа цел. Заслужава си да си припомним, че британските консерватори не спадат в графата на обичайните заподозрени, като Фараж или Льо Пен, с чиято риторика, за съжаление, вече сме свикнали.

Партията на Чърчил и Тачър, която до неотдавна беше част от ЕНП, придоби очертания на крайнодясна популистка формация. Очевидно е, че традиционната десница в Европа системно се радикализира в последните години в опит да „опитоми“ националистическите настроения, за да се задържи на власт. Това няма как да бъде повод за злорадстване, особено за социалистите. В продължение на години ЕНП толерира популистките и крайнодесни движения, на които гледа преди всичко като на удобни коалиционни партньори – оттук и сближаването на риториката.

Властта отдавна се е превърнала в самоцел и десните са готови на всякакви компромиси и политическа всеядност, за да я задържат. Нагледни примери са коалициите с крайната десница в Австрия и България, готовността за сделка с екстремистката Лига в Италия, повърхностната критика срещу популиста Орбан (Вебер привидно му размаха пръст, а в замяна получи подкрепата му за водещ кандидат на ЕНП), дори ухажването на крайната десница в Полша, която продължава да потъпква върховенството на закона и европейските ценности.

Мнозина казват, че социалистите трябва да се борят на два фронта – от една страна срещу крайнодесните популисти, а от друга срещу традиционните консервативни сили. Аз мисля обаче, че фронтът всъщност е само един. Маските са свалени, разделителната линия за предстоящите европейски избори е ясна. Дали десницата да успее да “опитоми” популистите или тя самата ще се радикализира към повече национализъм, няма особено значение – и в двата случая с единна Европа е свършено. Истинското лице на промяната е социалдемокрацията.

Само гласът за левите ще бъде глас за защита на европейските ценности и демокрацията; за повече сигурност, но без „продажба“ на права и лични данни; за повече солидарност, но не избирателно; за борба с неравенствата и разделителните линии в Европа, но без парите за сближаване да потъват в джобовете на местни феодали; за борба с демагогията на популизма и крайния национализъм, но без да забравяме своите корени и идентичност.