Във филма на Рангел Вълчанов “Бягство в Ропотамо” (1973) Стоянка Мутафова играе ролята на циганка, врачка на морето. Седи на плажа и предсказва. В един момент тя е в едър план и казва:
- Слушай, ма! Ти си Стоянка Мутафова, ма!
- Верно е. Много познаваш - отговаря истинската Мутафова в едър план в следващия кадър.
- Познавам! Че живееш 95 години...
Ура! Не позна пустата му врачка! От днес голямата, обичаната от всички Стоянка Мутафова вече живее в своята 98-годишнина!
Неотдавна тя пребори и лека сърдечна атака и ми идва на ум стихотворението на Павел Матев след втория инфаркт на Радичков:
Ура! Последното ти лято
не е дошло, не е дошло.
То беше и на филм възпято,
било, каквото е било.
Стоянка Мутафова е доайенът на играещите актриси
Продължава да се вихри на театралната сцена и да е мъдрата, но и ехидно-критична баба в тв сериала “Столичани в повече”.
На 17 ноември 2016 г. Българският културен институт в Лондон внесе официално предложение за вписване на името ѝ в Книгата на рекордите “Гинес” в категорията “Най-възрастна активно играеща на сцената актриса”.
За нея Георги Калоянчев казваше:
“Стояна е най-шантавата жена, която познавам
Дарбата, проклетията и енергията ѝ нямат свършване...”
Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 г. в София в семейството на писателя Константин Мутафов, който е бил и драматург на Народния театър. Кръщелното ѝ име е Стояна-Мария. Наречена е на дядо си Стоян и на Дева Мария, за да я закриля, защото се ражда много хилава. Толкова хилава, че я чакат да умре и близък на семейството съветва родителите ѝ да я кръстят, за да не си отиде некръстена.
В началото на кариерата ѝ на плаката за едно преставление в Народния театър името й е изписано само наполовина, и то сгрешено - Стоянка. Актрисата решава да отиде при директора Николай Лилиев с молба да поправят грешката. Някой от колегите ѝ казва:
Недей, К-то носи щастие, ще имаш успех
И тя става известна като Стоянка. Колегите и приятелите ѝ обаче винаги са я наричали Стояна. Така я наричаме помежду си и и ние от медийна група “България”, защото много я обичаме и защото тя е кръстница и фея орисница на седмичника ни “Клуб 100”.
Тя излиза за първи път на сцената, когато е 13-годишна. Била с родителите си на почивка в Казанлък. Почиващи там театрали решават да поставят “Женитба” от Гогол в местното читалище. Режисьор е младият Петър Увалиев. Стояна, която мечтае да стане актриса, си измолва ролята на слугинчето и да играе с живо коте.
За да блесне пред публиката, си измисля да падне на сцената в кулминационния момент от представлението, макар че подобно нещо в пиесата няма.
“Точно когато един актьор гръмогласно крещеше - разказва Мутафова, - аз се строполих на сцената, пуснах котето и то се стрелна в публиката. Всички много се смяха, а след това говореха само за мене. Така успях да блесна...”
Завършва Първа софийска девическа гимназия през 1941 г. и класическа филология в СУ и решава да кандидатства в Държавната театрална школа към Народния театър.
с молба дъщеря му да не бъде приета в школата
Добре, че директорът не го е послушал и през 1947 г. тя получава диплом за професионална актриса.
Оттук нататък животът на Мутафова ще преминава през любови, женитби и разводи, през творчески върхове и несполуки, но театърът ще я спасява във всички трудни ситуации. Казва, че сцената ѝ дава сила.
През 1946 г. се омъжва за чешкия режисьор Роберт Роснер. Тя е на 23 години, той - на 51. Двамата отиват да живеят във Виена, после заради неговата работа се преселват в Прага. Там тя завършва театралния отдел на Академията за изкуства. И артистичната ѝ кариера всъщност започва в театър “Алхамбра” на чехословашката столица.
През 1949 г. двамата се разделят и Мутафова се завръща в Народния театър. Първата ѝ роля е в “Хитрините на Скапен”, постановка на проф. Стефан Сърчаджиев. В пиесата “Дон Жуан” играе мъж - мустакат слуга на женския прелъстител.
Оттогава помни думите на Константин Кисимов, който обичал да се провиква: “Ей, хора, вижте какво! Дишайте тоз въздух в началото, туй са вашите първи години!”
И аз го дишах точно седем години въздуха на Народния театър...,
спомня си актрисата.
През 1956 г. Мутафова и Георги Калоянчев са в групата актьори, командировани от Народния и от други театри да създадат нов театър - Сатиричния. Заповед №1 за назначение в него обаче принадлежи на Татяна Лолова. Отношенията между двете гранддами на смеха е тема за цял роман.
“Моят шанс е, че съм създателка на Сатиричния театър
Не съм пробивен човек и никога нямаше да пробия, ако не се беше случило така...”, признава актрисата. Макар че тя повече обича да я наричат артистка. “Възприела съм някога в детските си години, че думата “актриса” се отнася за едни много наконтени, напудрени жени, нещо много водевилни и лимонадени”, аргументира се Мутафова.
Най-силните ѝ роли в Сатиричния театър са в “12-те стола”, “Михал Мишкоед”, “Ревизор”, “Тартюф”, “Смъртта на Тарелкин”, “Януари”, “Игра на котки”, “Представянето на Хамлет в с. Долно Туткаво” и др.
Любимата ѝ роля е на по-малката сестра в “Игра на котки”, любимата роля на публиката е на баба Гицка в “Големенов”.
Изключителна популярност ѝ носи творческият тандем с Георги Парцалев. С естрадно-хумористични скечове двамата обикалят сцените на цялата страна.
През 1963 г. Мутафова и Калоянчев стават първите заслужили артисти на Сатиричния театър. От 1977-а тя вече е народна.
През годините получава орден “Народна република България - ІІвтора степен ” и два пъти орден "Св. св. Кирил и Методий - І първа степен”.
в Сатиричния театър, независимо че разликата им е 16 години. “Невена беше голям чешит. Голям чешит! - казва Мутафова. - Хората не знаят това. И аз държа това да се знае. Искам да кажа, че тя носеше много чувство за хумор. Самоирония колкото искаш!”
С Калоянчев живеят в един блок и са повече от семейни приятели. Заедно постъпват в Сатирата и там преминава целият им живот. Партнират си в много постановки.
Тя пътува за представление във Варна, когато се разбира, че Калата е починал. Казват ѝ 15 минути преди началото. Тя онемява и изпада в шок. Чувства се като в безвъздушно пространство, в небитие някакво. Успяват да я стабилизират и тя първоначално отказва да играе.
Тогава я попитах защо все пак излезе на сцената. “Заради Калата - отговори тя. - И заради хората, които бяха изпълнили салона и сигурно знаеха, че него вече го няма. Събрах всичките си сили и излязох. Само аз си знам какво ми беше по време на представлението. Накрая излязох напред и казах: “А сега нека да ръкопляскаме за Калата!” Хората станаха... Говоря всичко това и ми се плаче...”
И допълни, че сила да издържи всичко това ѝ дава сцената. И да се откаже от сцената, е все едно да се откаже от живота...
